— Знам — отвърна той.
— Да?
— Да, Подозирах го от самото начало.
Изтрещя гръмотевица. Равнината пред наблюдателницата беше тъмна и притихнала — чуваше се само далечното ръмжене на рапторите.
— Може би трябва да се връщаме — каза Еди угрижено.
— Защо? — учуди се Левин. Беше си сложил очилата за нощно виждане, доволен, че се е сетил да ги вземе. През тях светът изглеждаше оцветен в бледозелено. Съвсем ясно виждаше рапторите около останките на жертвата и изпотъпканата трева наоколо. Трупът отдавна беше изяден, но все още се чуваше хрущенето на костите, които рапторите глозгаха.
— Мисля си — отвърна Еди, — че сега, след като се стъмни, ще е по-безопасно в караваната.
— Защо? — попита Левин.
— Защото е много здрава. Вътре има всичко, от което се нуждаем. Нали не смяташ да прекараме нощта тук?
— Не, разбира се. За какъв ме вземаш? За някакъв фанатик?
Еди изсумтя.
— Нека останем още малко — добави Левин.
Еди се обърна към Торн.
— Шефе, ти какво ще кажеш? Скоро ще завали.
— Още малко. После ще се приберем заедно.
— На този остров има динозаври от пет години, а може би повече — каза Малкълм. — И не са се появявали никъде другаде. Изведнъж обаче миналата година морето започва да изхвърля трупове на мъртви животни по бреговете на Коста Рика, както и по други острови.
— Изхвърлили са ги теченията.
— Вероятно. Въпросът обаче е защо сега? Най-неочаквано, след цели пет години. Нещо се е променило, но ние не знаем… един момент.
Отиде до екрана на компютъра и се вгледа в него.
— Какво правиш? — попита Сара.
— Арби успя да се включи в старата мрежа — обясни той, — а в нея все още има данни за изследванията от осемдесетте години. — Премести мишката. — Все още не сме ги погледнали.
Най-накрая откри менютата с данните за изследванията и работните файлове. Започна да ги преглежда.
— Преди години са имали проблем с някаква болест. В лабораторията имаше достатъчно бележки за това.
— Каква болест?
— Не са били наясно.
— Сред природата се срещат заболявания, които се развиват много бавно — каза Сара. — Могат да минат пет или десет години, преди да се проявят. Причиняват ги вируси или приони… фрагменти протеин… като „луда крава“ например.
— Да, но тези болести се хващат само при ядене на заразена храна.
Сара замълча за момент.
— С какво според теб са ги хранили? Защото ако трябваше да отглеждам малки динозавърчета, щях да се питам какво ядат… Може би мляко, но…
— Да, мляко — кимна Малкълм, без да отделя поглед от екрана. — Първите шест седмици козе мляко.
— Това е логичен избор — каза Сара. — В зоологическите градини винаги използват козе мляко, защото не предизвиква алергични реакции. А след това?
— Чакай малко. Ще трябва да потърся.
Сара държеше крака на тиранозавърчето в ръце и чакаше смолата да се втвърди. Огледа шината, помириса я. Миризмата все още беше силна.
— Понякога животните пропъждат малките си, ако миришат на нещо друго. Надявам се, след като се втвърди, да не мирише така. Колко време мина?
Малкълм погледна часовника си.
— Десет минути. След още десет ще е готово.
— Ще ми се да занесем този приятел в гнездото му — каза Сара.
Блесна мълния. Двамата погледнаха към тъмния прозорец.
— Твърде късно е да го занесем тази вечер — възрази Малкълм. Все още търсеше в компютъра.
— Е? С какво са ги хранили ли? Добре. В периода от осемдесет и осма до осемдесет и девета… тревопасните са получавали извлек от растителна маса при схема по три пъти на ден, по… а хищниците…
Млъкна.
— С какво са хранили хищниците?
— С млян екстракт от животински протеини…
— От какво? Обикновено се получават от пуйки или кокошки, с добавка на антибиотици.
— Сара, използвали са екстракт от овце.
— Ами? Не е възможно.
— Правили са го. Имали са доставчик, който е преработвал смляно овче месо.
— Шегуваш се.
— Боя се, че не. Чакай да видя дали ще открия…
Разнесе се меко електронно писукане. На пулта пред него започна да мига червена лампа. След секунда външните прожектори на покрива на караваната се запалиха и окъпаха тревата наоколо с ослепителна халогенна светлина.
— Какво е това? — попита Сара.
— Сензорите — отговори Малкълм. — Нещо ги е активирало.
Той стана и отиде до прозореца. Видя само високата трева и тъмните дървета в далечината. Беше тихо, спокойно.
— Какво е станало? — попита Сара, без да се отделя от тиранозавърчето.