На монитора видя как огромните животни изчезнаха зад облак искри и чу гневният им рев. След това мониторът изгасна, около лицето на Сара също запрескачаха искри, лампите угаснаха и всичко отново потъна в тъмнина.
Последва продължителна тишина.
След малко безмилостното блъскане горе започна отново.
Торн
Чистачките се мятаха вляво и вдясно като побеснели. Торн вземаше завоите бързо въпреки силния дъжд. Погледна часовника си. Бяха минали две минути, може би три.
Или повече. Не беше сигурен.
Пътят беше кален, хлъзгав и опасен. Минаваше през дълбоки локви. И всеки път стаяваше дъх. Системите на колата бяха направени така, че да работят и в най-проливния дъжд, но това все пак беше техника и човек не можеше да е сигурен. Всяка нова локва беше изпитание. Успешно, до този момент. Три минути.
Най-малко три.
Пътят направи завой, разшири се и при следващата светкавица Торн забеляза голяма локва. Ускори, за да мине през нея. Колелата заливаха страничните прозорци с фонтани кална вода. Прекоси я и продължаваше напред. Продължаваше напред! Когато обаче тръгна нагоре по склона, видя, че стрелките на уредите заиграха като побеснели. Нещо запуши, под капака изскочи искра и Торн разбра, че е станало фатално късо съединение. Колата притихна и спря.
Четири минути.
Остана за миг на мястото си, заслушан в барабаненето на дъжда по покрива. Завъртя контактния ключ, ала не последва нищо.
Смърт.
Дъждът продължаваше все така силно. Торн седеше на седалката и се взираше в тъмнината напред. В този момент радиото на седалката до него изпращя.
— Шефе, наближаваш ли?
Торн се опита да прецени къде се намира. Оставаха му най-малко два километра, може би повече.
— Не, Еди. Стана късо.
— Какво?
— Еди, колата не върви. Аз съм…
Млъкна.
Забеляза нещо. В началото на завоя напред видя някакъв червен отблясък.
Присви очи, за да е сигурен. Да, очите не го лъжеха. Беше истина — червен отблясък.
— Шефе, чуваш ли ме?
Торн не отговори. Грабна радиостанцията и карабината, изскочи от колата и хукна нагоре по склона. Скоро стигна до червения джип, изоставен в средата на пътя. Задните габарити светеха. Единият фар беше счупен и блестеше в бяло. Хукна напред, за да надникне в купето. Вътре нямаше никой. Вратата откъм шофьора дори не беше затворена, ламарината ѝ беше хлътнала. Торн се качи, заопипва основата на кормилото… да, ключовете бяха там. Даде контакт. Моторът заработи.
Включи на скорост и потегли. След още няколко завоя най-после видя лабораторията, сви вляво и фаровете му осветиха поляната и тиранозаврите, които блъскаха караваната.
Стреснати от новопоявилите се светлини, двете животни се обърнаха едновременно и изреваха към джипа. Изоставиха караваната и се втурнаха към него. Торн превключи на задна скорост и подкара с пълна газ, но след малко установи, че тиранозаврите не го преследват.
Вместо това бягаха като обезумели по диагонал, към едно дърво недалеч. Стигнаха до него и спряха, вдигнали нагоре глави. Торн угаси фаровете и зачака. Сега виждаше животните само от време на време, на светлината от мълниите. При поредния трясък успя да види, че свалят малкото от дървото и го побутват с муцуни. Явно неочакваното му пристигане ги бе накарало да се разтревожат за малкото си.
При следващата светкавица тиранозаврите не се виждаха никъде. Наистина ли си бяха отишли? Или се спотайваха някъде наблизо? Торн свали стъклото на прозореца и показа главата си навън. Тогава чу странното, продължително пищене. Приличаше на вой на животно, но беше твърде постоянен, твърде продължителен. Докато се ослушваше, си даде сметка, че е нещо друго — метал.
Запали фаровете и подкара бавно напред. Тиранозаврите наистина ги нямаше. Видя втората каравана. Тя продължаваше да се хлъзга напред, съвсем бавно към ръба на пропастта, при което се получаваше пискливият метален звук.
— Какво прави сега? — извика Кели.
— Кара напред — отговори Левин, който не преставаше да гледа през очилата. — Приближава караваната. И…
— Какво? — попита тя. — Какво прави сега?
— Обикаля около едно дърво. Голямо дърво, край поляната.
— Защо?
— Вероятно увива въжето от лебедката — каза Еди. — Не виждам друга причина.