— Силна си — каза той.
— Да, но все пак съм жена — отговори тя мрачно.
Оставаше само метър и половина до таблото. Метър. Напипа някаква дръжка на стената и отпусна крака надолу. Пръстите ѝ докоснаха кормилото. Приклекна бавно и остави Малкълм върху таблото.
Караваната скърцаше и се люлееше. Сара заопипва под таблото, напипа някаква кутия, отвори я. От нея с дрънчене се изсипаха някакви инструменти. Най-накрая намери въжето — найлоново, поне двайсет метра.
Надигна се погледна надолу, към дъното на пропастта. Вратата откъм кормилото беше точно до нея. Натисна дръжката и я отвори. Вратата се удари във външната стена на караваната и Сара почувства дъжда.
Показа се малко навън и погледна нагоре. Видя гладката метална обшивка, по която нямаше за какво да се уловиш. Отдолу обаче, прецени тя, трябваше да има оси, кутии и други удобни за стъпване неща. Наведе се, за да погледне, и в този момент чу дрънкане на метал.
— Най-накрая — възкликна някой и пред очите ѝ изникна едър силует. Беше Торн, който се бе спуснал по долната страна на караваната.
— За Бога! — каза той. — Какво чакате? Писмена покана ли? Да се махаме оттук!
— Забавихме се заради Иън — отвърна тя. — Ранен е.
Типично, помисли си Кели, докато гледаше Арби. Когато станеше напечено, не беше в състояние да направи нищо. Твърде много емоции, твърде много напрежение, започваше да трепери, да се държи странно. Арби отдавна се бе обърнал с гръб към караваните и сега гледаше в обратната посока, към реката. Като че ли нищо не се бе случило. Типично.
Кели се обърна отново към Левин.
— Какво става сега?
— Торн току-що влезе — отговори той, без да сваля очилата.
— Влязъл е? Къде? В караваната ли?
— Да. А сега… някой излиза.
— Кой?
— Мисля, че е Сара. Излизат.
Кели присви очи в тъмнината, за да се опита да види. Дъждът бе почти спрял. Сега само ръмеше. Караваната все още висеше над пропастта. Стори ѝ се, че вижда някаква фигура, прилепнала към шасито отдолу, но не беше сигурна.
— Какво прави?
— Катери се.
— Сама?
— Да — отговори Левин. — Сама.
Сара Хардинг се измъкна през вратата и изви тялото си в дъжда. Не погледна надолу. Знаеше как изглежда отвесната стометрова пропаст. Усещаше люлеенето на караваната. Бе прехвърлила въжето през раменете си и сега опипом успя да намери опора за крака си и да стъпи — вероятно на скоростната кутия. С ръка се улови за някакъв кабел и се прехвърли.
Торн бе влязъл вътре.
— Няма да измъкнем Малкълм оттук без въже — каза той. — Можеш ли да се изкачиш горе?
Блесна мълния. Сара успя за миг да зърне долната част на караваната, блестяща и мокра от дъжда, покрита на места с машинно масло. После всичко отново потъна в тъмнина.
— Сара, ще се справиш ли?
— Да — отговори тя.
Протегна ръце нагоре и започна да се катери.
— Къде е тя? Какво става? Всичко наред ли е? — питаше Кели непрекъснато.
Левин наблюдаваше през очилата за нощно виждане.
— Катери се — отговори той.
Арби чуваше гласовете им далечни и неясни. Беше се обърнал с гръб, вторачен към реката и тъмната равнина. Очакваше нетърпеливо следващата светкавица. Искаше да се увери, че е истина това, което бе видял преди малко.
Не си спомняше как, но в края на краищата с много усилия, хлъзгания и залиталия успя да се изкачи до ръба на пропастта и да се прехвърли горе. Нямаше време за губене. Пропълзя под втората каравана, уви въжето около оста, завърза го здраво и хвърли другия край на Торн.
— Джак! — извика тя.
Торн, застанал на вратата на караваната, улови въжето и го привърза около гърдите на Малкълм. Той простена.
— Хайде — извика Торн.
Улови Малкълм през кръста и успя да го извади навън — стъпиха на скоростната кутия.
— Боже! — изпъшка Малкълм, когато погледна нагоре.
Сара започна да го тегли. Въжето се изпъна.
— Използвай ръцете си — каза Торн. Малкълм започна да се издига. Скоро се оказа три метра по-нагоре. Сара беше някъде на ръба, но Торн не я виждаше, защото тялото на Иън пречеше. Започна да се катери мъчително — повърхността на караваната отдолу беше хлъзгава. Трябваше да я направя грапава, помисли си. Само че на кого би му хрумнало, че ще стане така?