Представи си как гумената хармоника горе се къса все повече, как тъканта не издържа…
Продължи да се катери — стъпка по стъпка, сантиметър по сантиметър.
При следващата светкавица видя, че вече са близо до върха.
Сара беше на ръба и протегна ръка, за да помогне на Малкълм. Той разчиташе предимно на ръцете си. Боляха го, но въпреки това продължаваше. Още малко… Най-накрая тя успя да улови яката на ризата му и да го изтегли. Той се прехвърли през ръба и изчезна от погледа на Торн.
Продължи да се изкачва. Краката му се хлъзгаха. Ръцете го боляха.
Придвижваше се нагоре.
Сара протегна ръка.
— Хайде, Джак — извика тя.
Още малко и щеше да го улови.
Изведнъж гумата се скъса с рязък звук, караваната хлътна с цели три метра.
Торн се закатери по-бързо. Сара все още го чакаше с протегната ръка.
— Хайде, Джак, ще успееш.
Той продължаваше, вече без да гледа, стиснал здраво въжето. Ръцете и раменете го боляха, въжето се хлъзгаше. Уви го около китката си, за да се задържи. В последния момент се подхлъзна и почувства остра болка в скалпа.
— Съжалявам за това — каза Сара, след като го задърпа за косата. Заболя го силно, но му беше все едно, не обръщаше внимание, защото виждаше как спиралата се разкъсва все повече и как караваната пропада все по-надолу. Сара го теглеше нагоре — беше невероятно силна. След секунда пръстите му напипаха мокра трева и той се прехвърли над ръба — най-после.
Отдолу гумената хармоника започна да се къса на тласъци, с поредица резки чаткания. След миг караваната полетя надолу в пропастта, ставаше все по-малка и по-малка, и се разби в скалите с глух трясък. Приличаше на смачкан хартиен плик.
— Благодаря — каза Торн на Сара.
Тя се отпусна тежко на земята край него. От превързаното ѝ чело течеше кръв. Отпусна пръсти и от тях падна кичур мокра сива коса.
— Каква нощ! — отрони тя.
Наблюдателницата
— Успяха! — извика Левин.
— Всички ли? — попита Кели.
— Да, всички.
Кели заподскача от радост.
Арби се обърна и измъкна очилата от ръцете на Левин.
— Е, чакай малко… — възнегодува Левин.
— Трябват ми — прекъсна го Арби. Обърна се, вторачен в тъмната равнина. В началото не видя нищо освен зелени петна. Напипа копчето за фокусиране и го завъртя. Образът се изясни.
— Какво толкова има? — попита Левин. — Това е скъп прибор…
Тогава чуха съскането. Съвсем близо.
Арби видя рапторите съвсем ясно, в бледозелени оттенъци. Бяха дванайсет и се движеха близо един до друг през тревата в посока към наблюдателницата. Едно от животните беше най-отпред и, изглежда, беше водачът, макар че не личеше в глутницата да има някаква организация. Рапторите съскаха и ръмжаха, облизваха кръвта от челюстите си и бършеха муцуни с предните си крайници — странно интелигентен, почти човешки жест. В очилата за нощно гледане очите им блестяха в светлозелено.
Като че ли не бяха видели наблюдателницата. Нито веднъж не погледнаха към нея, но определено се движеха натам.
Левин измъкна очилата от Арби и каза:
— Извинявай, мисля, че ще се справя по-добре.
— Ако не бях аз, нямаше да обърнете никакво внимание — възропта Арби.
— Тихо — изсумтя Левин, вдигна очилата и въздъхна при гледката. Дванайсет раптора на около двайсетина метра.
— Виждат ли ни? — попита Еди.
— Не. И вятърът духа насам, така че не могат и да ни подушат. Предполагам, че следват пътеката, която минава покрай нас. Ако пазим тишина, ще ни отминат.
Радиостанцията на Еди изпращя. Той веднага я изключи.
Всички се вторачиха в равнината. Нощта бе станала тиха и спокойна. Дъждът спря и луната се показваше през разкъсващата се облачност. Приближаващите животни изпъкваха като тъмни силуети на фона на сребристата трева.
— Могат ли да се качат тук? — попита Еди.
— Не виждам как — отвърна Малкълм шепнешком. — Намираме се на близо двайсет метра над земята. Мисля, че няма да имаме проблеми.
— Нали каза, че могат да се катерят по дърветата?
— Ш-ш-ш-ш. Това не е дърво. Сега всички клякайте и пазете тишина.
Малкълм се присви от болка, когато Торн го положи на масата във втората каравана.
— Нямам късмет с тези експедиции, нали?
— Така е — кимна Сара. — А сега стой спокойно.
Торн освети крака му с фенерче, а Сара разкъса крачола на панталона му. На дясното бедро имаше дълбока рана и беше загубил много кръв.
— Имаме ли аптечка? — попита Сара.