— Мисля, че има една навън, където държим мотоциклета.
— Донеси я.
Торн излезе. Малкълм и Сара останаха сами. Тя освети раната и я разгледа внимателно.
— Зле ли е? — попита той.
— Можеше и да е по-зле. Ще оцелееш — отговори тя с насмешка.
Всъщност раната беше много дълбока и достигаше почти до костта. По една случайност артерията не беше засегната — за късмет. Но беше много замърсена — по червената срязана плът бяха полепнали всевъзможни боклуци, сламки, пръст. Трябваше да я почисти, но първо щеше да почака, докато му подейства морфинът.
— Сара — каза Малкълм, — дължа ти живота си.
— Това е без значение, Иън.
— Не, не е без значение.
— Иън — каза тя и го погледна, — тази откровеност не ти подхожда.
— Ще мине — каза той и се усмихна мъчително. Болеше го.
Торн се върна с аптечката. Сара напълни спринцовката, изтласка въздуха и я заби в рамото на Малкълм.
— Ох! — извика той. — Колко ми сложи?
— Много.
— Защо?
— Защото трябва да почистя раната, а без упойка това никак нямаше да ти хареса.
Малкълм въздъхна и се обърна към Торн.
— Винаги знае какво да отговори, нали? Е, Сара, покажи на какво си способна.
Левин не отделяше поглед от рапторите. Движеха се близо един до друг, с характерните си подскоци. Надяваше се да долови признаци за някаква организация в глутницата, нещо като структура, белези за йерархия или власт. Велоцирапторите бяха интелигентни животни и би било логично да се организират по някакъв начин, което би проличало по разположението им в пространството. Не видя нищо подобно. Приличаха на безформена шайка мародери, които съскаха и се зъбеха един на друг.
Еди и децата бяха приклекнали недалеч. Еди ги бе прегърнал, за да ги успокои. Струваше му се, че момчето се страхува. Момичето нямаше проблеми. Беше по-спокойно.
Левин не разбираше защо е този страх. Тук, на високата наблюдателница, бяха в пълна безопасност. Следеше приближаващата глутница с академичен интерес, опитваше се да схване някаква логика в поведението на хищниците.
Вече нямаше съмнение, че се движат по пътеката, отъпкана от животните — същата, по която по-рано бяха минали паразаврите нагоре от реката, по лекия склон, покрай наблюдателницата. Рапторите не ѝ обръщаха никакво внимание. Бяха заети със самите себе си.
Минаха покрай конструкцията и продължиха нататък, но последното животно изведнъж спря и подуши въздуха. След това се наведе и затършува с муцуна из тревата в подножието на наблюдателницата. Какво прави? — зачуди се Левин.
Самотният раптор изръмжа и продължи да тършува в тревата. След малко се изправи, стиснал нещо в ноктите на предната си лапа. Левин присви очи, за да види какво е.
Беше парче опаковка.
Рапторът вдигна глава към наблюдателницата. Очите му светеха. Вторачи се право в Левин. И изрева.
Малкълм
— Добре ли се чувстваш? — попита Торн.
— Все по-добре — отвърна Малкълм и въздъхна. Тялото му се отпусна. — Знаеш ли, има си причина хората да обичат морфина.
Сара Хардинг намести надуваемата пластмасова шина около крака му и попита:
— След колко време ще дойде хеликоптерът?
Торн погледна часовника си и отговори:
— След по-малко от пет часа. Утре на разсъмване.
— Сигурно ли е?
— Да, абсолютно.
Сара кимна.
— Добре. В такъв случай всичко ще бъде наред. Ще се оправи.
— Добре съм — обади се Малкълм сънливо. — Просто ми е тъжно, че експериментът приключи. А беше толкова уникален, елегантен. Дарвин изобщо не е знаел.
— Сега ще почистя раната — каза Сара на Торн. — Дръж крака, за да не мърда. Какво не е знаел Дарвин, Иън?
— Че животът е комплексна система с всички последици от този факт. Приспособяване, естествен подбор, вероятности, самоорганизиращо се поведение. Горкият човек. Ох! Какво правиш там?
— Разкажи ни — каза Сара. — Какво не е знаел Дарвин?
— Че животът е невероятно сложен. Никой не го осъзнава. Едно-единствено оплодено яйце има стотици хиляди гени, които функционират координирано помежду си и с времето създават цяло живо същество. Една клетка започва да се дели, но получените в резултат на деленето нови клетки са различни. Те се специализират. Някои стават нерви, други черва, трети крайници… всяка група следва своя собствена програма за развитие, за взаимодействие. Съществуват двеста и петдесет вида клетки, които се развиват успоредно, в определено време. Когато на организма му е нужна кръвоносна система, сърцето започва да пулсира. Когато има нужда от хормони, жлезите започват да ги отделят. Седмица след седмица този невъобразимо сложен комплекс функционира съвършено… съвършено. Невероятно е. Никоя човешка дейност не може да се сравни с това.