— Почти — отвърна Сара. — Потърпи още малко.
— И, повярвайте ми, това ще стане много бързо. Ако сравните поведението с физическото приспособяване, ще видите, че то може да се променя много по-бързо от способността на вида да се приспособява. Не са нужни никакви астероиди или природни бедствия. Достатъчно е да се появи някакво ново поведение и то може да се окаже фатално за вида, който го е възприел. Идеята ми е, че е възможно динозаврите, а те са сложно устроени животни, да са променили поведението си и това да е довело до измирането им.
— На всичките?
— Достатъчни са само няколко — отговори Малкълм. — Някакви динозаври например се заселват в блатата край голям континентален воден басейн и унищожават растителните видове, от които зависят двайсет други вида. Бам! Отиват си. Това причинява още по-дълбоки сътресения. Измира някакъв хищник и животните, с които се храни, започват да се размножават безконтролно. Измират още видове. Екосистемата излиза от равновесие. Това води до още по-сериозни последствия. И всичко приключва. Вероятно е станало точно така.
— Само поведението…
— Да — прекъсна я Малкълм. — Е, това е само хипотеза. Хранех надеждата да я проверим… тук… Но сега всичко свърши. Трябва да се махаме. По-добре кажете на останалите.
Торн взе радиостанцията.
— Еди? Обажда се Джак.
Не последва отговор.
— Еди?
Радиото изпука и се чу шум, който в началото взеха за някакво смущение. После обаче осъзнаха, че беше пронизителен човешки писък.
Наблюдателницата
Първият раптор се разсъска и започна да подскача. Металната конструкция задрънча, разклати се, ноктите му драскаха по тръбите. Еди се изненада от височината, до която достигаше — животното правеше с лекота три-четириметрови подскоци, един след друг. Привлече вниманието на останалите, които се върнаха и заобиколиха наблюдателницата.
Скоро хората горе се оказаха обкръжени от ръмжащи, подскачащи велоцираптори. Конструкцията се клатушкаше и дрънчеше, но по-страшното беше, че животните се учеха от грешките си, както забеляза Малкълм. След няколко опита някои от тях вече не се опитваха да скачат, а се улавяха за тръбите, мъчейки се да се покатерят. Едно успя да достигне само на метър от платформата и едва тогава падна. Подобни неуспехи изобщо не им се отразяваха — рапторите скачаха на крака веднага и продължаваха да нападат.
Еди и децата се изправиха.
— Назад! — извика им Левин. — Не се показвайте навън!
И избута децата в средата на площадката.
Еди се наведе над раницата си, за да извади една сигнална ракета. Запали я и я запрати към рапторите — две от животните паднаха на земята. Ракетата продължи да гори в мократа трева и да хвърля резки червени отблясъци. Рапторите не се стреснаха. Еди измъкна една алуминиева рейка от пода, надвеси се над парапета и я заразмахва като тояга.
Едно от животните се бе изкачило достатъчно високо, за да се стрелне напред с отворени челюсти към врата му. Той изкрещя изненадано и се отдръпна назад — измъкна се на косъм, но зъбите на животното закачиха ризата му. Хищникът не успя да се задържи на мястото си и полетя надолу. Еди увисна на парапета и се разкрещя:
— Помогнете! Помогнете ми!
Насмалко да падне, но Левин го хвана през кръста и го задържа. Погледна над рамото на Еди — рапторът висеше във въздуха и съскаше бясно, но не пускаше ризата. Еди го удари по муцуната с рейката, без да го накара да се откаже. Стискаше като булдог. Еди беше опасно увиснал над парапета, всеки момент можеше да падне.
Успя да премести рейката в ръката си и да я забие в окото на хищника — едва тогава той отпусна челюстите си и падна. Еди и Левин тупнаха назад. Когато отново се изправиха, видяха че рапторите се катерят от другата страна. Една глава се появи над парапета, Еди замахна с рейката и животното падна.