Докато джипът приближаваше, Левин надникна над парапета. Видя как три раптора влачат останките на Еди към джунглата. Съскаха и се зъбеха един на друг, но продължаваха нататък към гъсталака ѝ.
След това съзря останалите, които търкаляха клетката по пътеката към гората.
Подир малко чу шума от двигателя на джипа. Зад волана разпозна силуета на Торн.
Надяваше се да е взел карабина. Искаше му се да убие тези гадни животни до последното. Обзет бе от неистово желание да ги унищожи.
Кели продължи да следи с поглед как рапторите се отдалечават с клетката. Един от тях изостана и започна да се върти в кръг като объркано куче. Беше онзи, в чиито зъби се бе заплел ключът. Животното тръскаше глава и трескаво се мъчеше да се освободи.
Джипът пристигна с рев и рапторът сякаш се стресна от неочаквано появилите се светлини. Торн настъпи педала и се опита да го блъсне, но рапторът успя да отскочи и хукна към равнината.
Кели се спусна от покрива, после заслиза надолу.
Торн отвори вратата на джипа и Левин скочи на седалката до него.
— Отмъкнаха хлапето! — извика той.
— Чакайте! — извика Кели, която още не бе достигнала земята.
— Качвай се горе — нареди Торн. — Сара идва след малко. Ние ще видим какво става с Арби.
— Но…
— Няма време за губене. Ако ги изпуснем, ще трябва да претърсваме цялата джунгла.
Торн включи на скорост, настъпи педала и джипът се понесе по пътеката след рапторите.
Иън Малкълм чуваше гласовете, които крещяха по радиото. Даде си сметка, че са объркани, уплашени. Черни звуци, каза си. Всичко отива по дяволите едновременно.
Стотици хиляди взаимодействащи си неща.
Въздъхна и затвори очи.
Торн караше бързо. Джунглата наоколо беше гъста. Пътеката се стесни, листата удряха колата.
— Ще успеем ли?
— Пътеката е достатъчно широка — каза Левин. — По-рано днес минах по нея. Използват я паразаврите.
— Как стана така?! — чудеше се Торн. — Клетката беше закрепена за конструкцията.
— Не знам — отвърна Левин. — Откъснала се е.
— Как. Как?
— Не видях. Станаха много неща.
— А Еди? — попита Торн мрачно.
— Свърши бързо.
Джипът продължаваше напред, през джунглата, като подскачаше по неравната повърхност. Главите им се удряха в брезентовия покрив. Торн шофираше направо безразсъдно. Рапторите обаче напредваха с главоломна скорост. Вече почти не виждаха последното животно, хукнало напред, в тъмнината.
— Не искаха да ме изслушат! — извика Кели, когато Сара спря с мотоциклета.
— Какво трябваше да им кажеш?
— Един раптор отмъкна ключа! Арби е заключен в клетката, а рапторът отмъкна ключа!
— Накъде тръгна? — попита Сара.
— Натам! — извика Кели и посочи към равнината. На лунната светлина успяха да различат тъмния силует на бягащото животно. — Ключът ни трябва!
— Качвай се — каза Сара и свали карабината от гърба си. Кели скочи на седалката зад нея. — Можеш ли да стреляш?
— Не… тоест…
— Можеш ли да караш мотоциклет?
— Не, аз…
— В такъв случай ще трябва да стреляш — отсече Сара и ѝ подаде оръжието. — Ето това е спусъкът. Нали? Ето го предпазителя. Завърташ насам и готово. Ще друса доста, така че не го освобождавай, докато не приближим.
— Какво ще приближим?
Но Сара не я чу. Включи на скорост и мотоциклетът се понесе напред към равнината след бягащия раптор. Кели се улови за кръста ѝ, за да не падне.
Джипът продължаваше напред по осеяната с локви кална пътека.
— През деня не ми се стори толкова неравно — отбеляза Левин и стисна ръкохватката. — Може би трябва да понамалиш скоростта.
— Не, по дяволите! Ако ги изгубим от поглед, край. Не знаем къде е гнездото им, а в тази джунгла през нощта…
Рапторите се отклониха от пътеката и продължиха през храстите. Клетката изчезна от погледите им. Торн не виждаше добре терена, но имаше чувството, че бягат надолу по стръмен, почти отвесен скат.
— Не можеш да минеш оттам — каза Левин. — Стръмно е.
— Няма друг начин.
— Ти си луд! Приеми фактите! Джак, изгубихме хлапето, това е истината. Жалко, но е така.
Торн го изгледа ядосано.