— Не! — извика Левин. — Недей!
— Дръж се! — изкрещя Торн и завъртя рязко волана. Джипът избоксува и се плъзна странично. Удариха се в първия камък и счупиха единия фар. Колата се завъртя с предницата нагоре. Торн помисли, че при такъв удар се е счупило зъбно колело от трансмисията, но джипът продължи да се движи надолу. Вторият фар се счупи в някакъв клон. Продължиха в тъмнината, през друг пояс храсталаци и най-накрая стигнаха до равно място.
Джипът продължи напред.
Торн натисна спирачката.
Тишина.
Вторачиха се навън, с надеждата да се ориентират, но беше толкова тъмно, че не се виждаше нищо. Изглежда, бяха на дъното на дълбок овраг, над който бяха надвиснали клонести дървета.
— Алувиални образувания — отбеляза Левин. — Това е речно корито.
Когато очите му свикнаха с тъмнината, Торн се увери, че е прав.
Рапторите бягаха по дъното на оврага, което бе осеяно с големи обли камъни. Самото речно корито обаче беше пясъчно и достатъчно широко за джипа. Подкара по него.
— Имаш ли представа къде сме? — попита Левин, без да сваля очи от рапторите.
— Не — отвърна Торн.
Продължиха напред. Коритото се разшири още повече и излязоха на равно, широко място. Нямаше камъни. От двете им страни все така се извисяваха дървета. Тук-там блещукаха петна лунна светлина.
Рапторите обаче бяха изчезнали. Торн спря джипа, свали стъклото и се ослуша. Чу съскането и ръмженето им. Стори му се, че са някъде вляво.
Включи на скорост и излезе от речното корито. Подкара през папрати и нарядко израсли дървета.
— Мислиш ли, че момчето е оцеляло след онова спускане? — попита Левин.
— Не знам — отвърна Торн. — Не мога да преценя.
Продължи нататък бавно. След малко стигнаха до голо място, където папратите бяха изпотъпкани. Отвъд видяха бреговете на реката, осветена от лунна светлина. Отново се бяха оказали край нея.
Вниманието им обаче привлече самото голо място. Там се търкаляха няколко огромни скелета на апатозаври. Масивните ребра, дъги от бяла кост, блестяха, осветени от луната. В средата лежеше недоизяден труп, около който се виеше облак мухи.
— Какво е това място? — попита Торн. — Прилича на гробище.
— Да — кимна Левин. — Но не е.
Рапторите се бяха скупчили в единия край на поляната и се боричкаха за останките на Еди. Малко по-нататък имаше три ниски гнезда от пръст. Стените им на много места бяха стъпкани. Вътре се виждаха черупки от яйца. Миришеше на мърша.
Левин се наведе напред и се намръщи.
— Това е гнездото на рапторите.
Малкълм, все още в караваната, се надигна и направи болезнена гримаса. Грабна радиостанцията и попита:
— Намерихте ли го? Намерихте гнездото?
— Мисля, че да — отговори Левин.
— Опиши го — каза Малкълм.
Левин заговори тихо. Съобщаваше особеностите, правеше преценки. Гнездото на велоцирапторите му се струваше запуснато, неподдържано, зле направено. Това го изненада, защото гнездата на динозаврите обикновено говореха за безпогрешно чувство за порядък. Беше виждал много такива при разкопки от Монтана до Монголия. Яйцата бяха подредени в правилни концентрични окръжности. Нерядко в едно гнездо откриваха повече от трийсет яйца, което означаваше, че много женски използват една и съща издълбана купчина пръст. Край гнездата често намираха многобройни скелети на възрастни животни, което подсказваше, че са се грижели за яйцата съвместно. При няколко находки се долавяше някакво усещане за пространствен порядък — гнездата се намираха в центъра, възрастните бяха в периметъра около тях, сякаш за да не смутят покоя на яйцата. По всичко това динозаврите приличаха на своите потомци птиците, при които също имаше определен порядък при ухажването, размножаването и гнезденето.
Поведението на велоцирапторите обаче явно беше различно. Леговището им създаваше впечатление за хаос, за бъркотия — гнездата бяха зле оформени и изпотъпкани, възрастните почти непрекъснато се биеха помежду си, ограничен брой новоизлюпени и подрастващи животни, изпочупени черупки. Край гнездата Левин забеляза малки скелети, които вероятно бяха останки от новоизлюпени животни. Никъде наоколо не се виждаха малки. Имаше три съвсем млади екземпляра, но те бяха принудени да се отбраняват от останалите и по телата им се виждаха множество драскотини и белези. Изглеждаха слаби и недохранени. Приближаваха до храната плахо и веднага се отдръпваха, ако им се озъбеше някой от възрастните.