Велоцирапторите бяха сред най-интелигентните динозаври и може би най-свирепите. И двете характеристики изискваха контрол над поведението. Преди милиони години, в отдавна изчезналия свят на периода креда, поведението им вероятно е било социално детерминирано, предавано от по-възрастните на по-младите поколения. Гените са осигурявали възможността да се появят подобни поведенчески стереотипи, но не и самите стереотипи. Адаптивното поведение е било нещо като морал, развиван в продължение на много поколения поради факта, че е осигурявал успех — то е позволявало на членовете на даден вид да си сътрудничат помежду си, да живеят заедно, да отглеждат малки.
Велоцирапторите на този остров обаче бяха създадени в лаборатория. Телата им бяха формирани по генетичен път, но приемствеността в поведението им бе прекъсната. Новосъздадените раптори бяха дошли на този свят, без край тях да има възрастни животни, които да ги обучат, да им покажат подходящото за техния вид поведение. Бяха отрасли съвсем сами, такова беше и поведението им — живееха без правила, без да си помагат един на друг, живееха в неконтролиран свят, в който всеки индивид съществуваше сам за себе си, в който оцеляваха само най-злите и най-безскрупулните, а всички останали умираха.
Джипът набра скорост и продължи да се тресе по неравния терен. Торн стискаше металните подпори за покрива, за да не изпадне от него. Велоцирапторът продължаваше да стиска със зъби брезента и, изглежда, нямаше никакво намерение да го пусне. Левин се върна до пясъчното сухо речно корито и сви вдясно. Рапторът не се пускаше. Малко по-нататък видя още един скелет. Още един? Как бяха попаднали тук всички тези скелети? Но нямаше време да разсъждава — продължи напред и мина под редицата ребра. Нямаше фарове, така че седеше наведен напред и се взираше в тъмнината, за да избегне евентуални препятствия.
Най-накрая рапторът успя да се покатери в джипа, стисна със зъби клетката и започна да я тегли навън. Торн се спусна и улови с две ръце другия ѝ край. Джипът подскочи, клетката се извъртя и той падна по гръб. Започна игра на дърпаница с раптора и рапторът печелеше. Торн стисна с крака облегалката на седалката и се опита да се задържи. Рапторът ръмжеше. Животното бе настървено до краен предел.
— Вземи това! — извика Левин и му подаде карабината. Торн държеше клетката с две ръце и нямаше как да я пусне. Левин погледна в огледалото и видя какво е положението. Останалите раптори все още ги преследваха, така че не би могъл да намали скоростта. Торн не би могъл да пусне клетката. Без да сваля крака си от педала на газта, Левин се обърна назад и насочи карабината. Внимаваше, защото знаеше какво щеше да се случи, ако случайно улучи Торн или Арби.
— Внимавай! — извика Торн. Левин успя да свали предпазителя и да насочи карабината към главата на раптора, който не пускаше клетката. Животното видя цевта, захапа я с рязко движение и започна да дърпа. Левин натисна спусъка.
Очите на раптора се разшириха, когато стреличката се заби в гърлото му. Хищникът издаде гърлен звук, потрепери конвулсивно и изпадна от джипа. При падането си обаче измъкна карабината от ръцете на Левин.
Торн се изправи на колене и дръпна клетката докрай напред. Погледна Арби, но не можеше да прецени състоянието му. Рапторите все още ги преследваха, но бяха на двайсетина метра и изоставаха.
— Джак — чу се глас по радиостанцията. Беше Сара.
— Да, Сара.
— Къде сте?
— Движим се по реката.
Облаците се бяха разнесли и луната осветяваше всичко.
— Не виждам фарове.
— Защото нямам.
Радиостанцията изпращя. Гласът на Сара беше напрегнат.
— Какво става с Арби?
— При нас е — отговори Торн.
— Слава Богу! Как е той?
— Не знам. Жив е.
След миг излязоха на открито. Торн се огледа, за да се ориентира и разбра, че са излезли в южния край на откритата тревиста равнина. Прецени, че би трябвало да са от същата страна на реката, от която беше и наблюдателницата. В такъв случай трябваше да се изкачат на пътя, който минаваше по хребета, някъде вляво, и по него да стигнат до караваната. И до спасението. Бутна Левин и посочи вляво:
— Карай натам. — Взе радиостанцията. — Сара?
— Да, Джак?
— Връщаме се при караваната. По хребета.
— Добре — отговори тя. — Ще ви намерим.
Сара се обърна назад към Кели.
— Къде е пътят по хребета? — попита тя.
— Ето там — отвърна Кели и посочи скалите, издигащи се високо над тях.
— Добре — каза Сара и насочи мотоциклета натам.