— Така е — кимна Малкълм. — Човекът, който се досети как да се реши проблема, беше един предприемчив капиталист на име Джон Хамънд. Той си дал сметка, че когато динозаврите били живи, са ги хапали насекоми. Някои от тези насекоми кацали по дървета с насмолени клони, залепвали в смолата, а тя след време се превърнала в кехлибар. Хамънд решил, че ако се вземе стомашното съдържание на тези насекоми, би могло да се открие ДНК от динозаври.
— Успял ли е?
— Да. Успя. И създаде „ИнДжен“, за да разработи откритието му. Хамънд беше безскрупулен човек. Истинският му талант беше правенето на пари. Успя да намери начин да събере нужните средства, за да финансира проекта си, а това не бе никак лесно, защото възстановяването на динозавър от ДНК не е лекарство против рака например… И той реши да направи туристическа атракция. Искаше да възстанови разходите по проекта, като постави динозаврите в нещо като зоологическа градина и събира такса за вход.
— Шегуваш ли се? — възкликна Торн.
— Не. Хамънд го направи. Построи своя парк на един остров, Исла Нублар, на север оттук, и възнамеряваше да го отвори за посетители в края на 1989-а. Аз лично отидох да го разгледам малко преди официалното откриване. Оказа се обаче, че Хамънд има проблеми. Системите за сигурност на парка отказаха да функционират и динозаврите избягаха. Някои от посетителите загинаха. След това паркът и всички животни бяха унищожени.
Минаха покрай прозорец, през който се виждаше цялата равнина и стадата динозаври, които пасяха край реката.
— След като всички са били унищожени — попита Торн, — какво е това тук?
— Този остров — отговори Малкълм — е малката мръсна тайна на Хамънд. Това е тъмната страна на неговия парк.
Продължиха нататък по коридора.
— На посетителите в парка на Исла Нублар показваха една впечатляваща генетична лаборатория с компютри, генни манипулатори и всичко необходимо за излюпването и отглеждането на малките динозаври. Твърдяха, че животните се създават на място, в парка. Лабораторията изглеждаше напълно убедителна, но всъщност посетителите наблюдаваха само някои от етапите на процеса. В една зала се виждаше как бива извличана ДНК. В съседната имаше яйца, които всеки момент ще се излюпят. Изглеждаше доста впечатляващо, само че не беше ясно как достигат от ДНК до жизнеспособен ембрион. Този съществен етап не беше представен. Сякаш се случваше някак си между двете зали. Представлението на Хамънд беше твърде добро, за да е истина. В люпилнята например се виждаше как малките динозавърчета разчупват яйцата. Да ти секне дъхът от изумление. Само че там нямаше никакви проблеми… никакви мъртвородени, никакви уродства, никакви трудности. Излизаше, че невероятната технология на Хамънд действа безотказно, което, ако се замислиш, чисто и просто е невъзможно. Хамънд твърдеше, че произвежда изчезнали от земята животни с помощта на свръхмодерна технология. При всяка нова технология обаче първите резултати са ниски, от порядъка на процент, дори по-малко. Следователно, за да получи и един-единствен жив екземпляр, Хамънд трябваше да е произвеждал хиляди ембриони. Това на свой ред изисква огромен производствен капацитет, а не малката, безупречна лаборатория, която показваше.
— Имаш предвид това място — вметна Торн.
— Да. Тук, на този остров, тайно и далеч от очите на обществеността, Хамънд е можел да експериментира и да се справя с истинските проблеми, свързани с неговия идеален парк. Генетичната му зоологическа градина е била само витрина. Истинската работа е била извършвана тук. Тук са се създавали динозаврите.
— След като животните в парка били унищожени — попита Еди, — защо не са били ликвидирани и тези тук?
— Много съществен въпрос — отговори Малкълм. — Би трябвало да научим отговора след няколко минути. — Той насочи лъча на фенерчето си напред и стъклените стени заблестяха. — Защото, ако не се лъжа, първият производствен цех е точно пред нас.
Арби
Арби се събуди, седна на леглото и примигна на слънчевата светлина, която струеше през прозореца. Кели все още спеше на другото легло и шумно хъркаше.
Погледна към входа на голямата постройка, ала не видя възрастните. Джипът все още беше отпред, но беше празен. Тяхната каравана беше оставена в средата на голото място. Арби се почувства съвсем сам, страшно сам и внезапно обзелият го страх накара сърцето му да се разтупти. Не трябваше да идвам тук, каза си. Цялата работа беше абсолютно глупава. Най-лошото от всичко бе, че планът беше негов. След като се наговориха в караваната, отидоха в офиса и Кели бе отвлякла вниманието на Торн, за да може той да открадне ключа. После му бе хрумнало забавеното радиосъобщение, което да накара Торн да си мисли, че още са в града. Тогава Арби се бе почувствал много горд, но сега съжаляваше за всичко. Реши, че трябва да се обади на Торн незабавно. Обзе го непреодолимото желание да си признае всичко.