Левин потрепери едва забележимо от неудоволствие.
— За мен е очевидно, че нито едно от тези същества не е достигнало зряла възраст. Трицератопсите, апатозаврите и дори паразаврите са малко по-малки, отколкото би могло да се очаква. Тук би трябвало да се търси някакъв общ фактор… наличната храна, ограничената площ на този неголям остров, може би дори начинът, по който са били получени от гените… Така или иначе това не ми се струва чак толкова забележително и не мисля, че си струва безпокойството.
— Може би си прав — отбеляза Малкълм. — Но може и да не си.
Пуерто Кортес
— Няма полет?! — възкликна Сара Хардинг. — Как така няма полет?
Беше единайсет сутринта. Хардинг бе летяла през последните петнайсет часа. Повечето от тях бе прекарала в американския военен транспортен самолет от Найроби до Далас, на който бе успяла да се качи. Беше капнала от умора. Чувстваше кожата си ужасно мръсна — имаше нужда от душ и нови дрехи. Вместо това се бе оказало, че трябва да спори с този ужасно твърдоглав чиновник в някакво невзрачно костариканско градче. Дъждът навън бе спрял, но небето все още бе сиво и облаците бяха надвиснали ниско над пустото летище.
— Съжалявам — каза Родригес. — Не може да се уреди никакъв полет.
— А хеликоптерът, с който са заминали онези хора по-рано?
— Има хеликоптер наистина.
— Къде е?
— Не е тук.
— Виждам това. Питам къде е?
Родригес разпери ръце.
— Замина за Сан Кристобал.
— Кога ще се върне?
— Не знам. Струва ми се утре, но може и вдругиден.
— Сеньор Родригес — каза тя твърдо, — трябва да се добера до острова днес.
— Разбирам желанието ви — отговори Родригес, — ала не мога да направя нищо.
— Какво ми предлагате?
Родригес сви рамене.
— Не мога да ви предложа нищо.
— Няма ли лодка?
— Не знам да има лодка.
— Това е пристанище — настоя Сара Хардинг и посочи през прозореца. — Там вън виждам всякакви лодки.
— Така е. Но не смятам, че някой ще се съгласи да отиде до острова. Времето е лошо.
— Ами ако ида да попитам?
— Разбира се — въздъхна Родригес. — Разбира се, че можете да попитате.
И така малко след единайсет часа в тази дъждовна сутрин тя се оказа на паянтовия дървен кей с раница на гърба. На кея бяха привързани четири лодки, които силно миришеха на риба, но около тях нямаше жива душа. В далечния край на кея обаче имаше едно значително по-голямо корабче и около него се суетяха хора. Отстрани привързваха червен джип „Ранглър“ и го готвеха за товарене заедно с няколко цилиндрични метални контейнера и дървени сандъци. Когато мина край колата, не можа да не ѝ се възхити — беше специално оборудвана и разширена до размерите на „Ланд Роувър Дифендър“ — мечтата на всички нейни колеги. Мина ѝ през ум, че преустройването е струвало ужасно много пари и че не всеки изследовател би могъл да си позволи подобно нещо.
Двама американци с широкополи шапки стояха на кея и подвикваха на работниците, когато джипът се издигна нагоре и с помощта на един допотопен кран бе качен на борда. Чу как единият от тях извика: „Внимателно! По-внимателно!“, когато колата се стовари тежко върху дървената палуба.
— По дяволите! Внимавайте!
Няколко души започнаха да пренасят сандъците. Стоманените контейнери бяха качени с крана.
Сара Хардинг отиде при най-близкия от мъжете и заговори учтиво:
— Извинете, питам се дали не бихте могли да ми помогнете?
Мъжът я изгледа. Беше среден на ръст, с червеникава коса и безизразно лице. В новия си костюм за сафари изглеждаше нелепо. Човекът ѝ се стори напрегнат и недружелюбен.
— В момента съм зает — отговори той и се обърна. — Мануел! Внимавай! Това е чувствителна апаратура.
— Сълсалявам, че ви безпокоя — настоя тя. — Името ми е Сара Хардинг и се опитвам да…
— Не ме интересува, дори да сте Сара Бернар и… Мануел! По дяволите! — Размаха ръце. — Ей, ти там! Да, ти! Дръж този сандък изправен!
— Опитвам се да стигна до Исла Сорна — продължи Сара. При това цялото поведение на мъжа се промени коренно. Обърна се към нея бавно и попита:
— До Исла Сорна? Да не би случайно да имате нещо общо с доктор Левин?
— Да, имам.
— Е, проклет да съм! — възкликна той и изведнъж на лицето му се разля топла усмивка. — Нямах представа! — Протегна ѝ ръка. — Аз съм Лу Доджсън от корпорация „Биосин“. Това е сътрудникът ми Хауърд Кинг.
— Здравейте — кимна ѝ другият мъж. Хауърд Кинг беше по-млад и по-висок от Доджсън и изглеждаше хубав по калифорнийски. Сара веднага разпозна типа — класически второстепенен мъжки екземпляр, винаги готов да се подчини. В поведението му имаше и нещо странно: отдръпна се от нея, сякаш се смущаваше от присъствието ѝ, за разлика от Доджсън, който преливаше от сърдечност.