Нещата, които Иън мрази, каза си Сара.
— А откъде се познавате с Иън?
— О… познаваме се отдавна — отговори Доджсън. Стори ѝ се, че не иска да отговори точно.
— Откога?
— От дните в парка.
— Дните в парка? — повтори тя.
Доджсън кимна.
— Казвал ли ви е как нарани крака си?
— Не — отвърна Сара. — Не искаше да говори за това. Каза, че станало, докато давал консултации на… не знам. Имал някакви неприятности. В парк ли се е случило?
— Да, може да се каже. — Доджсън се загледа към океана и сви рамене. — А вие? Откъде го познавате.
— Беше рецензент на дисертацията ми. Аз съм етолог. Изследвам големите бозайници в африканските екосистеми. Източна Африка. Хищниците по-специално.
— Хищниците?
— В момента се занимавам с хиените. Преди това изследвах лъвовете.
— Отдавна ли?
— Вече става десетилетие. След доктората — шест години непрекъснато.
— Интересно — отбеляза Доджсън. — Значи дойдохте тук чак от Африка?
— Да. От Серонера. Това е в Танзания.
Доджсън кимна вяло и погледна над рамото ѝ към острова.
— Времето май ще се проясни в края на краищата. Човек никога не знае. Сара вдигна поглед към небето и в облаците видя сини ивици. Слънцето се опитваше да пробие. Морето стана по-спокойно. Островът също бе много по-близо. Вече се виждаха скалите — червеникавосиви, вулканични, почти отвесни.
— В Танзания… — повтори Доджсън. — Голям екип ли имате?
— Не. Работя сама.
— Без студенти?
— Без студенти. Работата ми не е особено привлекателна. Големите хищници от саваната ловуват нощем, така че работя най-вече в мрак.
— На съпруга ви вероятно не му е леко.
— О… не съм омъжена — отговори Сара и сви рамене.
— Изненадан съм. Все пак красива жена като вас…
— Не ми остана време — отговори тя веднага и за да смени темата, попита: — Къде ще пристанем на този остров?
Доджсън се обърна, за да погледне. Вече бяха достатъчно близо, за да видят как вълните се разбиват, високи и бели, в основата на скалите. Бяха само на миля-две оттам.
— Островът е необикновен — поясни Доджсън. — Този район от Централна Америка е вулканичен. Между Мексико и Колумбия има някъде към трийсет активни вулкана. Островите тук също са били такива, но за разлика от онези на сушата не са действащи. Не са изригвали повече от хиляда години.
— Значи сега виждаме външната страна на кратера?
— Да. Скалите горе са ерозирали от валежите и вятъра. В подножието ги разяжда океанът. Онези гладки повърхности са се образували тъкмо така… когато водата ги подкопае, цели пластове се свличат в морето… това са меки, вулканични скали.
— Значи ще пристанем…
— На подветрената страна има няколко пещери. През две от тях изтичат реки, извиращи на острова. Проходими са. — Посочи напред. — Ето, едната вече се вижда.
Сара Хардинг видя неправилно гърло, изсечено в подножието на скалата. От двете му страни вълните се разбиваха с тътен и бялата пяна се издигаше на десет-петнайсет метра височина.
— Смятате да вкарате лодката в тази пещера?
— Ако позволи времето, да. Не се безпокойте, не е толкова страшно, колкото изглежда. Както и да е. Разказвахте ми за Африка. Кога тръгнахте оттам?
— Веднага щом ми се обади доктор Торн. Каза ми, че тръгват с Иън, за да спасяват Ричард, и ме попита дали искам да дойда.
— И какво отговорихте?
— Че ще си помисля.
Доджсън се намръщи.
— Не сте му казали, че ще пристигате?
— Не. Защото не бях сигурна, че искам. По-точно… имам много работа. Пък и е толкова далеч…
— Но все пак за стария приятел… — каза Доджсън и кимна с разбиране.
Сара въздъхна.
— Е, познавате Иън.
— Да, познавам Иън. Голям чешит.
— Би могло да се каже — съгласи се тя.
Последва неловко мълчание. Доджсън се прокашля.
— Не разбрах нещо — каза Доджсън. — На кого казахте, че идвате тук?
— На никого. Просто се качих на първия самолет и… ето ме.
— Ами колегите ви? Няма ли да ви търсят?
Сара сви рамене.
— Нямах време да им се обадя. И, както казах, работя сама.
Пак погледна към острова. Скалите се издигаха високо над лодката. Вече бяха само на неколкостотин метра от тях. Пещерата изглеждаше много по-голяма, но и вълните не бяха малки. Сара поклати глава.
— Вълнението е доста голямо.