— Не се безпокойте — каза Доджсън. — Виждате ли? Капитанът вече насочва лодката натам. След като влезем вътре, ще сме в пълна безопасност. После… сигурно ще е много вълнуващо.
Лодката се надигна високо нагоре и заби нос надолу. Сара се улови за парапета. Доджсън се ухили.
— Виждате ли? Вълнуващо е, нали? — Изведнъж сякаш се изпълни с енергия, оживи се. Тялото му се стегна, той потри длани. — Няма смисъл да се тревожите, мис Хардинг. Няма да позволя да ви се случи нищо…
Тя нямаше представа за какво ѝ говори, но преди да успее да отвори уста, носът на лодката отново полетя надолу и тя загуби равновесие за миг, обляна в солени пръски. Доджсън веднага протегна ръце — явно за да ѝ помогне, — но сякаш нещо се обърка… блъсна се в краката ѝ, после я повдигна… после още една вълна ги обля и Сара почувства как нещо я дърпа, тласка… Изпищя и стисна парапета, но всичко ставаше невероятно бързо — светът се обърна наопаки и се завъртя във вихрушка, главата ѝ се удари в парапета и… Сара почувства, че пада, че лети през пространството. Видя как олющената боя на борда преминава край нея, зелената повърхност на водата полетя нагоре… и в миг я обхвана прерязващ студ, защото се вряза в бушуващото море, под вълните, в тъмнината.
Долината
— Всичко се нарежда удивително добре — отбеляза Левин и потри длани доволно. — Надминава всичките ми очаквания, трябва да кажа. Просто не можеше да стане по-хубаво.
Торн, Еди, Малкълм и децата стояха в наблюдателницата и гледаха долината. Беше много горещо и всички се потяха обилно. Откритото тревно пространство пустееше — динозаврите се бяха скрили на сянка под дърветата.
Изключение правеха само апатозаврите, които отново бяха отишли до реката, за да пият вода. Огромните животни се бяха струпали плътно до брега. Недалеч от тях, но по-разпръснати, стояха паразаврите с техните високи гребени. Тези доста по-малки динозаври не се отдалечаваха от стадото на апатозаврите.
Торн избърса потта от челото си и попита:
— А защо по-точно си доволен?
— Заради това, което виждаме тук — отговори Малкълм, погледна часовника си и записа нещо в бележника. — Получаваме данните, които се надявах да получа. Радвам се.
Торн изпусна една прозявка — спеше му се от горещината.
— И кое е толкова радостно? Динозаврите пият вода. Чудо голямо!
— Пият пак — поправи го Левин. — За втори път в продължение на един час. По пладне. Подобно поемане на течности говори много за терморегулационната стратегия на тези животни.
— Искаш да кажеш, че пият много, за да се разхлаждат — подхвърли Торн, който винаги се дразнеше от научния жаргон.
— Да, явно е така. Пият много, но според мен връщането им до реката може да означава нещо съвсем друго.
— Какво?
— Ела — каза Левин и посочи. — Погледни стадата. Виж как са разположени едно спрямо друго. Наблюдаваме нещо, което никой досега не е виждал, дори не е подозирал. Това е нито повече, нито по-малко междувидова симбиоза.
— Така ли?
— Да — кимна Левин. — Апатозаврите и паразаврите са заедно. Вчера също го наблюдавах. Мога да се обзаложа, че непрекъснато са заедно, когато излизат в откритата равнина. Не се съмнявам, че се питаш защо.
— Така е, питам се — отвърна Торн.
— Причината е, че апатозаврите са много силни, но имат слабо зрение, докато паразаврите са по-малки, пък виждат чудесно. Двата вида заедно си осигуряват взаимна защита. Точно както зебрите и бабуните, които винаги са заедно в африканските равнини. Зебрите имат много добър нюх, а бабуните — отлично зрение. Заедно могат много по-добре да се предпазват от хищниците.
— И смяташ, че това е вярно и за динозаврите, защото…
— Очевидно е — прекъсна го Левин. — Просто погледни какво правят. Когато стадата им са отделно, животните стоят близо едно до друго. Когато обаче са заедно, паразаврите се разпръсват и оформят пръстен около апатозаврите. Както са сега. Това може да означава само едно — че отделните паразаври ще бъдат защитавани от стадото на апатозаврите. И обратно. Това е обща защита от хищници.
Докато ги наблюдаваха, един от паразаврите вдигна глава и се вгледа в отсрещния бряг на реката. Нададе тъжен протяжен звук. Всички останали паразаври също вдигнаха глави и се вторачиха. Апатозаврите продължаваха да пият вода, макар че и няколко от възрастните животни застанаха нащрек.
Наоколо жужаха насекоми.
— Е, къде са хищниците? — попита Торн.
— Ето там — отговори Малкълм и посочи към дърветата на отсрещния бряг на реката, недалеч от водата.
Торн погледна натам, но не видя нищо.