— Какво е това? — попита Торн.
Гледаше към дърветата. Бе видял как измежду тях се появява динозавър. Беше доста слаб и пъргав, изправен на задните си крака, със здрава опашка. Висок около три метра, зеленокафяв с тъмночервени ивици, като на тигър.
— Велоцираптор — отговори Малкълм.
Торн се обърна към Левин.
— Това ли те накара да се качиш на дървото? Изглежда гадно.
— Чудесен ловец — отбеляза Левин. — Тези животни са великолепно устроени машини за убиване. Може да се твърди, че са най-умелите хищници в цялата история на планетата. Екземплярът, който виждаш, трябва да е водачът на глутницата.
След миг се появиха и други животни.
— Има още — отбеляза Торн.
— Да — кимна Левин. — Тази глутница е доста голяма. — Взе бинокъла и погледна натам. — Бих искал да открия гнездото им. Досега не успях да разбера къде е. Вярно е, че тези животни са много потайни, но…
Паразаврите се разреваха силно и се приближиха още повече до апатозаврите. Големите животни обаче изглеждаха невъзмутими — някои от възрастните екземпляри дори се обърнаха с гръб към приближаващия раптор.
— Не се ли страхуват? — попита Арби. — Дори не го поглеждат.
— Не се заблуждавай — каза Левин. — Това, че не ги поглеждат, не означава нищо. Може да ти приличат на големи глупави крави, но далеч не са такива. Опашките им са дълги по десет-петнайсет метра и тежат няколко тона. Обърни внимание колко бързо могат да ги движат. Един удар с тази опашка може да пречупи гръбнака на всеки нападател.
— Значи се обръщат с гръб, за да се защитят?
— Несъмнено. Виж как дългите им шии уравновесяват опашките.
Опашките на възрастните животни бяха толкова дълги, че стигаха чак до другия бряг на реката. Люлееха ги заплашително, а паразаврите не преставаха да реват и водачът на рапторите се отдръпна. Скоро цялата глутница започна да се изтегля покрай дърветата и се насочи към възвишенията.
— Май си прав — каза Торн. — Опашките ги уплашиха.
— Колко раптора бяха? — попита Левин.
— Не знам. Между десет и дванайсет. Не е изключено да съм изпуснал няколко.
— Четиринайсет — каза Малкълм и записа цифрата в бележника си.
— Искаш да ги проследиш ли?
— Не сега.
— Можем да вземем джипа.
— По-късно — кимна Малкълм.
— Трябва да разберем къде е гнездото им — отбеляза Левин. — Това е много важно, Иън, ако искаме да изясним отношенията между хищници и жертви. Това е най-същественото. Сега имаме чудесна възможност да ги проследим и…
— По-късно — повтори Малкълм и погледна часовника си.
— Непрекъснато си гледаш часовника — каза Торн.
Малкълм сви рамене.
— Наближава време за обяд — каза той. — Между другото какво става със Сара? Не трябваше ли да пристигне днес?
— Да. Може да се появи всеки момент.
Малкълм избърса челото си и изсумтя:
— Горещо е.
— Да, горещо.
Заслушаха се в жуженето на насекомите и продължиха да наблюдават оттеглящите се хищници.
— Знаеш ли — каза Малкълм, — мисля си, че може би трябва да се връщаме.
— Да се връщаме? — учуди се Левин. — Сега? Ами наблюденията ни? Ами другите камери, които искаме да монтираме и да…
— Не знам… може би ще е по-добре да прекъснем за малко.
Левин се вторачи в него с удивление, но не каза нищо.
Торн и децата гледаха Малкълм мълчаливо.
— Струва ми се — каза той, — че ако Сара е дошла тук чак от Африка, би трябвало да отидем да я посрещнем. — Сви рамене и добави: — Въпрос на най-обикновена учтивост.
— Не подозирах, че… — заговори Торн, но млъкна.
— Не, не — възпротиви се Малкълм, — не е каквото си мислиш. Просто… всъщност дори не знаем дали ще дойде. — Изведнъж доби неуверен вид. — Каза ли, че ще дойде?
— Каза, че ще си помисли.
Малкълм се намръщи.
— Значи ще дойде. Щом е казала това, ще дойде. Познавам я. Е, какво ще кажете? Да се връщаме ли?
— Разбира се, че не — отвърна Левин, докато гледаше през бинокъла. — Не бих си и помислил да се върна точно сега.
— Джак? Искаш ли да се върнем?
— Разбира се — отговори Торн и избърса челото си. — Горещо е.
— Ако наистина познавам Сара — добави Малкълм, преди да слезе от наблюдателницата, — тя ще се появи на този остров и ще бъде прекрасна, както винаги.
Пещерата
Оттласна се нагоре, но когато главата ѝ се показа над повърхността, наоколо имаше само вода — петметровите вълни бяха навсякъде. Силата на океана беше страховита. Водната стихия я тласкаше напред, после я теглеше назад и тя не беше в състояние да направи нищо. Лодката не се виждаше никъде. Не се виждаше и островът. Само вода. Опита да се пребори с обзелия я страх.