— Естественият подбор — обади се Арби.
— Да, това е неговото обяснение. Околната среда упражнява натиск, който се оказва благоприятен за някои животни и те се размножават по-интензивно. Както обаче мнозина си дават сметка, естественият подбор не е добро обяснение. Това е само една дефиниция — ако дадено животно е успяло, значи е резултат на естествения подбор. Но в какво точно се изразява това благоприятно въздействие? И какъв в действителност е механизмът на естествения подбор? Дарвин не отговаря на тези въпроси. И в продължение на петдесет години това не прави никой друг.
— Гените — каза Кели.
— Добре — кимна Малкълм. — Връщаме се в двайсети век. Трудовете на Мендел с растенията са преоткрити. Фишер и Райт изследват популациите. Съвсем скоро научаваме, че гените управляват наследствеността, каквото и да представляват самите те. Не забравяй, че през първата половина на века, чак до края на Втората световна война, никой не е имал понятие какво е ген. Едва след откритието на Уотсън и Крик през 1953 година научаваме, че гените всъщност са нуклеотиди, подредени в двойна спирала. Хубаво. Известни са били и мутациите. И така, в края на двайсети век разполагаме с теория за естествения подбор, според която мутациите в гените се появяват спонтанно. Околната среда благоприятства мутациите, които са от полза, и в резултат на тази селекция възниква процесът на еволюцията. Просто и ясно. Бог няма пръст в тази работа. Не е намесен никакъв висш организационен принцип. В края на краищата еволюцията се оказва резултат от мутации, които водят или до оцеляване, или до измиране, нали?
— Да — кимна Арби.
— Но тук възникват някои въпроси — продължи Малкълм. — Най-напред въпросът за времето. Една най-проста бактерия, най-ранната форма на живот, има две хиляди ензима. Учените са изчислили колко време трябва да мине, за да могат тези ензими да се подредят на случаен принцип от първичния „бульон“. Оценките варират от четирийсет до сто милиарда години. Земята обаче е само на четири милиарда години. Излиза, че случайността би отнела твърде много време, още повече знаем, че бактериите са се появили само четиристотин милиона години след появата на Земята. Животът е възникнал много бързо… затова някои учени смятат, че животът на нашата планета е от извънземен произход. Аз обаче мисля, че това е отбягване на истинския проблем.
— Добре, но…
— На второ място е въпросът за координацията. Ако приемем сегашната теория, трябва също така да приемем, че цялата чудна сложност на живота е плод единствено на случайни събития — генетични промени, свързани помежду си. Когато обаче се вгледаме в животните внимателно, стигаме до извода, че много елементи би трябвало да са се развили едновременно. Да вземем прилепите, които се ориентират с помощта на отразен ултразвук. За да могат да го правят, трябва да са развили целия този специализиран апарат… органите, които произвеждат ултразвука и които чуват ехото, мозъкът, който интерпретира звуците, тялото, което позволява на прилепа да прави резки завои, докато лети, за да лови насекоми и да се провира и през най-малки пролуки… Ако всичките тези неща не се развият едновременно, от тях няма полза. Да си мислим, че всичко това е резултат на случайност, е все едно да допуснем, че е възможно ураган да връхлети склад за метални отпадъци и да сглоби функциониращ „Боинг 747“. Трудно е да се допусне подобно нещо.
— Да — кимна Торн. — Съгласен съм.
— Следващият проблем. Еволюцията невинаги действа като сляпа сила. Някои ниши в околната среда не се запълват. Някои растения не биват изяждани. Някои животни не се развиват кой знае колко. Акулите например не са се променили цели сто и шейсет милиона години. Опосумите са същите от времето, когато са измрели динозаврите, преди шейсет и пет милиона години. Средата на тези животни се е променяла драстично, но самите те са останали почти същите. Не съвсем същите, но почти. С други думи, те не са реагирали на промените.
— Може би се приспособяват добре такива, каквито са — каза Арби.
— Може би. А може би има нещо друго, което не разбираме.
— Какво например?
— Други правила, които влияят върху резултата.
— Да не би да твърдиш, че някой управлява еволюцията? — попита Торн.
— Не — поклати глава Малкълм. — Това значи да допуснем, че има създател, което явно не е така. Твърдя обаче, че естественият подбор, въздействащ върху гените, не е всичко. Прекалено просто е. Налице са и други сили. Молекулата на хемоглобина представлява протеин, сгънат като сандвич около централния железен атом, който свързва кислорода. Когато приема или освобождава кислорода, хемоглобинът се разширява и свива — като малък бял дроб. Сега знаем последователността на аминокиселините, които съставят молекулата на хемоглобина, но не знаем как да ги сгънем… Оказва се обаче, че не е необходимо да го знаем, защото ако направиш молекулата, тя се сгъва сама… Самоорганизира се. Излиза, че живата материя притежава качеството да се самоорганизира. Протеините се огъват. Ензимите си взаимодействат. Клетките се подреждат в органи, а органите съставят завършени индивиди. Индивидите оформят популации. Популациите се самоорганизират така, че да се получи балансирана биосфера. Теорията за комплексността ни подсказва как би могло да стане това самоорганизиране и какво означава то. На свой ред това влече сериозни промени във възгледите ни за еволюцията.