Сара приключи с връзките и се изправи.
— Така че, Кели, има нещо, което е по-добре да научиш още сега — колкото по-рано, толкова по-добре. През целия ти живот хората ще ти казват разни неща. И повечето от тези неща, може би деветдесет и пет процента, няма да са верни.
Кели мълчеше. Това, което ѝ говореше Сара, я потискаше.
— Ето една от истините на живота. Човешките същества просто са натъпкани с грешна информация и затова е много трудно да прецениш на кого да вярваш. Знам как се чувстваш.
— Така ли?
— Разбира се. Майка ми често казваше, че нищо няма да излезе от мен. Някои от професорите ми също.
— Наистина ли? — Струваше ѝ се невъзможно.
— Ами, да — отвърна Сара. — Всъщност…
От другата каравана долетя гласът на Малкълм:
— О, не! Тези идиоти могат да развалят всичко!
Сара веднага отиде там. Кели скочи от стола и я последва.
Мъжете бяха скупчени около монитора. Всички говореха едновременно и изглеждаха обезпокоени.
— Какъв ужас! — възмущаваше се Малкълм. — Кошмар!
— Това джип ли е? — попита Торн.
— Те имаха червен джип — отбеляза Сара.
— Значи това е Доджсън! — възкликна Малкълм. — По дяволите!
— Какво прави тук?!
— Досещам се.
Кели си проби път, за да погледне. На екрана видя храсталаци, през които се провираше червен автомобил.
— Къде са те сега? — попита Малкълм Арби.
— Мисля, че са в долината на изток — отговори момчето. — Недалеч от мястото, където намерихме доктор Левин.
Радиостанцията изпращя.
— Да не би на острова да има други хора? — чуха гласа на Левин.
— Да, Ричард.
— По-добре да ги спрем, преди да са объркали всичко.
— Знам. Искаш ли да се върнеш?
— Не, освен ако не е абсолютно наложително. Уведомете ме, ако се наложи.
Изключи радиостанцията си.
— Това са те — каза Сара, вперила поглед в екрана. — Това е приятелят ти Доджсън.
— Не ми е приятел — каза Малкълм. Стана и трепна от болката в крака си. — Да вървим. Трябва да спрем тези кучи синове. Няма време за губене.
Гнездото
Червеният джип спря. Точно отпред се издигаше стена от гъста растителност, но през листака прозираше слънчева светлина.
Доджсън остана неподвижен. Ослушваше се. Кинг се обърна към него, понечи да каже нещо, но Доджсън му направи знак да мълчи.
След това го чу съвсем отчетливо — ниско, отекващо ръмжене, почти мъркане. Като огромна котка. И се усещаше някакво вибриране — едва доловимо, ала достатъчно, за да задрънчат ключовете на джипа. Тогава си даде сметка — онова нещо ходи.
Нещо много голямо. Ходи.
Кинг се взираше напред стъписано, с полуотворена уста. Доджсън се обърна назад към Бейзълтън — професорът стискаше седалката с побелели пръсти и се вслушваше в ръмженето.
Върху храсталаците пред тях падна сянка. Ако се съдеше по размерите ѝ, хвърляше я животно високо поне пет и дълго повече от десет метра. Беше изправено на задните си крака, с масивно тяло, къс врат и много голяма глава.
Тиранозавър.
Доджсън загледа сянката, обзет от колебание. Сърцето му се разтуптя. Замисли се дали да не се откаже от това гнездо, но реши, че устройството ще свърши работа и тук.
— Да приключваме — отсече той. — Дай ми кутията.
Бейзълтън му я подаде.
— Зареди ли акумулаторите? — попита Доджсън.
— Да — кимна Кинг.
— Окей. Да тръгваме. Действаме както преди. Отивам пръв, вие след това и донасяте яйцата. Готови ли сме?
— Готови — кимна Бейзълтън.
Кинг не отговори, втренчен в сянката.
— Какъв динозавър е този? — попита той.
— Тиранозавър.
— Боже!
— Тиранозавър? — попита Бейзълтън.
— Няма значение какъв е — изсумтя Доджсън ядосано. — Просто направете каквото ви казвам, както преди. Готови ли сте?
— Момент — каза Бейзълтън.
— Ами ако не подейства? — усъмни се Кинг.
— Вече знаем, че действа.
— Наскоро публикуваха един интересен факт за тиранозаврите — обади се Бейзълтън. — Рокстън, палеонтолог, изследвал черепната кухина на тиранозавъра и стигнал до извода, че мозъкът му не се различава особено от този на жабата освен, разбира се, че е много по-голям. Това означава, че нервната система на животното е приспособена единствено към движението. Ако стоиш неподвижно, не може да те види. Неподвижните предмети са невидими за тях.