— Ранено е — отбеляза Сара.
Левин беше в наблюдателницата. Притисна слушалката към ухото си и заговори в микрофона, който се спускаше покрай бузата му:
— Опишете ми ги.
— Има две — каза Торн. — Дълги са по около шейсет сантиметра и тежат по пет-шест килограма. Имат големи очи, къси муцуни. На цвят са светлокафяви. На шиите имат пръстени от пух.
— Могат ли да стоят на краката си?
— А… не много добре. Залитат и скимтят.
— Значи са само на няколко дни — отбеляза Левин. — Още не са излизали от гнездото. На ваше място бих внимавал.
— Защо?
— Щом са толкова малки, родителите няма да ги оставят дълго сами.
Сара се приближи до раненото тиранозавърче. То се опита да се приближи към нея, но тялото му се влачеше по земята. Едното му краче беше огънато под неестествен ъгъл.
— Мисля, че кракът му е ранен.
Еди слезе до нея, за да погледне.
— Счупен ли е? — попита той.
— Да, вероятно, но…
— Ей! — извика Еди. Малкото изведнъж проточи шия напред и захапа глезена на ботуша му. Той дръпна крака си и го повлече. — Ей, пусни!
Вдигна крака си, разтърси го, но малкото продължаваше да стиска челюсти. Еди направи още един опит и се отказа. Малкото се бе проснало на земята, дишаше учестено, ала не пускаше глезена му.
— Боже! — възкликна Еди.
— Агресивно животинче, нали? — каза Сара. — Още от съвсем малко…
Еди огледа малките, остри като бръснач зъби. Бяха пробили кожата. Той бутна главата на животинчето няколко пъти с приклада на карабината, но без резултат. Продължаваше да лежи и да диша учестено. Големите му очи го гледаха и примигваха бавно. Не пускаше крака му.
Чуха рева на възрастните тиранозаври някъде на север.
— Да се махаме — каза Малкълм. — Видяхме каквото трябваше да видим. Трябва да намерим Доджсън.
— Мисля, че забелязах път малко по-нагоре — каза Торн. — Може да са минали оттам.
— Да проверим.
Всички тръгнаха към колата.
— Чакайте малко — обади се Еди, без да отмества поглед от крака си. — Какво да правя с малкото?
— Застреляй го — каза Малкълм през рамо.
— Искаш да кажеш да го убия?
— Кракът му е счупен, Еди — обясни Сара. — Ще умре и без това.
— Да, но…
— Еди — извика Торн, — тръгваме по пътя. Ако не намерим Доджсън, ще тръгнем по хребета към лабораторията и ще се спуснем към караваните.
— Добре, шефе. Идвам веднага.
Еди вдигна карабината, погледна я.
— Хайде, застреляй го! — извика Сара. — Нали не искаш майка му и баща му да те заварят тук?
Разоряването на комарджията
Докато се изкачваха по пътеката, Малкълм превключваше на монитора изображенията от пръснатите из острова камери. Търсеше Доджсън.
— Какво е положението? — попита Левин по радиото.
— Взели са едно яйце — отговори Малкълм. — Наложи се да застреляме и едното от малките.
— Значи две от общо… колко? Шест?
— Да.
— Честно казано, бедата не е голяма… стига да не направят още нещо.
— В момента ги търсим — отвърна Малкълм навъсено.
— Нямаше как да не се случи, Иън — намеси се Сара. — Знаеш, че не можеш да наблюдаваш животните, без да промениш нищо. Просто е невъзможно.
— Разбира се — кимна Малкълм. — Това е може би най-голямото научно откритие на двайсети век. Човек не може да изследва каквото и да било, без да го промени.
Още от времето на Галилей учените смятаха, че са обективни наблюдатели на околния свят. Това личи дори в начина, по който са писали научните си доклади: „Наблюденията показаха…“ Като че ли е без значение на кого са го показали. Този неутрален стил бе властвал в продължение на триста години. Науката е била смятана за обективна и никой не бе допускал, че ученият може да влияе върху резултатите, които описва.
Тъкмо тази обективност отличаваше точните науки от хуманитарните или от религията — области, в които личното мнение на наблюдателя е от основна важност.
През двайсети век обаче тази разлика е изчезнала. Научната обективност вече я няма, дори и на най-фундаментално равнище. Физиците знаят, че е невъзможно да измериш една елементарна частица, без тя да се промени — приборите, с които измерваш местоположението ѝ, променят нейната скорост. Ако решиш да измериш скоростта ѝ, променяш местоположението ѝ. Тази основна истина е наречена „Принцип за неопределеността на Хайзенберг“ — каквото и да изследваш, то се променя. В края на краищата беше станало ясно, че всички учени са част от вселената, която не допуска безучастни наблюдатели.