— Знам, че обективността е невъзможна — каза Малкълм нетърпеливо. — Не това ме безпокои.
— А какво тогава?
— Безпокои ме разоряването на комарджията — отговори Малкълм, втренчен в монитора.
Разоряването на комарджията беше статистическо явление, предизвикващо много дебати, което имаше сериозни последствия както за еволюцията, така и за ежедневието.
— Да приемем, че играеш на „ези-тура“ — обясни той. — Всеки път, когато монетата падне с цифрата нагоре, печелиш долар, когато падне обратно, губиш долар.
— Добре.
— Какво ще стане след време?
Сара сви рамене.
— Шансовете да се падне едното или другото са равни. Значи може да печелиш, може и да губиш. В края на краищата обаче ще си на нула — каза тя.
— За жалост не е така — възрази Малкълм. — Ако играеш достатъчно дълго, винаги ще загубиш. Комарджиите неизбежно се разоряват. Затова казината не фалират. Въпросът е обаче какво става с времето. Какво става през периода, преди играчът да се разори окончателно.
— Е? — подкани го тя. — Какво става?
— Ако проследим развитието на играта, ще видим, че в дадени периоди комарджията печели, а в други губи. С други думи, всичко на този свят се случва в последователности. Явлението е реално и се наблюдава навсякъде… във времето, приижданията на реките, в бейзбола, в сърдечния ритъм, на борсата, ако щеш. Щом нещо тръгне зле, тенденцията е да върви зле. Както казват възрастните хора, злото никога не идва само. Теорията за комплексността ни внушава, че това е вярно. Лошите неща се групират. Нещата отиват по дяволите заедно. Това е истинският свят.
— Какво искаш да кажеш в такъв случай? Че отиваме по дяволите?
— Може би — отговори Малкълм и се намръщи. — Благодарение на Доджсън. Какво стана с тези кучи синове все пак?
Кинг
Чуваше далечно жужене, като на пчела. Хауърд Кинг го долавяше смътно, докато постепенно идваше в съзнание. Отвори очи, видя стъклото на колата, клоните на дърветата зад него.
Жуженето се усили.
Не знаеше къде се намира. Не помнеше как се е озовал тук, какво се е случило. Изпитваше болка в раменете, в бедрата, челото му пулсираше. Опита се да си припомни, но болката отвличаше вниманието му, пречеше му да мисли. Последното, което помнеше, беше тиранозавърът, застанал пред тях на пътя. Последното. После Доджсън погледна назад и…
Кинг се обърна и извика от острата болка, която премина от врата към черепа му. Дъхът му секна. Затвори очи, за да се съвземе. После отново ги отвори, съвсем бавно.
Доджсън не беше в колата. Вратата откъм волана беше отворена. Ключовете висяха на мястото си.
Доджсън си беше отишъл.
Горният край на кормилото беше изцапан с кръв. Черната кутия беше на пода до лоста за скоростите. Отворената врата се поклащаше, леко поскърцваше.
Някъде в далечината отново се чу жуженето — като гигантска пчела. Звукът беше механичен — даде си сметка. Нещо механично.
Накара го да мисли за лодка. Колко време щеше да чака лодката в реката? И колко беше часът? Погледна часовника си. Стъклото беше счупено, стрелките бяха спрели на 1:54.
Пак чу жуженето. Приближаваше.
Направи усилие, оттласна се от седалката и се наведе напред, към арматурното табло. По гръбнака му пробяга остра болка, но бързо премина. Пое дълбоко въздух.
Добре съм, рече си. Поне засега съм на себе си.
Погледна към отворената врата от другата страна. Слънцето все още беше високо. Ранен следобед. Кога трябваше да тръгне лодката? В пет? Не помнеше. Но беше сигурен, че рибарите няма да чакат, когато започне да се стъмва. Щяха да си тръгнат от острова.
А Хауърд Кинг искаше да е с тях. Това бе единственото, което искаше. Надигна се, лицето му се сгърчи от болката, успя да се премести зад кормилото. Пое дъх, после се наведе и погледна през отворената врата.
Джипът висеше над празно пространство, увиснал върху някакви дървета. Кинг видя стръмен, обрасъл склон. Под листата отдолу беше тъмно. Почувства, че му се вие свят. Земята сигурно беше на десетина-петнайсет метра пред краката му. Видя зелени папрати, пръснати тук-там камъни. Наведе се още повече, за да погледне по-добре.
И го видя.
Доджсън лежеше на склона, по гръб, надолу с главата. Тялото му беше леко свито, ръцете и краката бяха в неестествено положение. Не се движеше. Кинг не го виждаше много добре заради гъстите листа, но Доджсън изглеждаше мъртъв.
Жуженето изведнъж стана много силно. Обърна се напред и някъде там, само на десетина метра през шубраците се мярна кола. Кола!