Хенри Слесар
Изгубено куче
Диванът в чакалнята на доктор Фролих бе покрит с плат, който издаваше изискан вкус. Върху него се бе разстлала копринената рокля на Джулия Смолет. Младата жена въздъхна и се наведе напред, кръстосвайки бледите си ръце. Човекът, за когото се бе омъжила преди четиринадесет години, само я погледна и сви вежди.
Джордж стоеше прав в другия край на чакалнята и уж разглеждаше някаква гравюра. Бе широкоплещест, с къси ръце и носеше дискретен костюм от туид. Закръглена яка с прикрепена към нея златна игла пристягаше якия му врат. Костюмът като че ли му бе леко тесничък. Приличаше на човек, свикнал с коне, седла и утринни разходки. А всъщност бе израсъл в града счетоводител, който работеше в кантора на авеню „Лексингтън“.
Джулия отново въздъхна.
— Какво има? — попита я Джордж.
— Нищо. Само се чувствам малко поуморена. Какво се бави толкова?
— Та ние сме тук едва от пет минути. Господи, всички ли жени са лишени от чувство за време?
Тя го погледна с големите си тъжни очи, вдъхновили го преди години да напише сонет.
— Извинявай, но ми се струва, че се бави.
В чакалнята се появи рижа жена, която ги изгледа строго и попита:
— Господин и госпожа Смолет? Доктор Фролих ви очаква.
Докторът бе седнал зад бюрото си. Бе симпатичен, леко пълен, с посивяла коса, подстригана на четка.
— Радвам се, че дойдохте, господин Смолет. Както вече обясних на съпругата ви, мисля, че би било добре и вие да присъствате на нашия експеримент. Реших, че бихте могли да ни предоставите някои сведения от миналото…
Джордж Смолет се изкашля:
— Вижте, докторе, не искам да ме разберете криво. Не съм от онези, които бъркат хипнозата с черната магия. Искам да кажа, че горе-долу съм наясно по въпроса. Прочел съм някоя и друга статия.
— Още по-добре — отвърна Фролих. — Това само ще помогне. Важното е човек да преодолее предразсъдъците си. Съпругата ви вече свикна с тази мисъл. Нали, госпожо Смолет?
Джулия само се усмихна свенливо и кимна с глава. Седнала на стола пред бюрото, тя изглеждаше още по-миниатюрна.
— Със съпругата ви имахме вече няколко разговора на тази тема. Знаем с какъв проблем ни предстои да се сблъскаме. Но според мен би било добре и вие да си кажете мнението, преди да опитаме да се върнем назад в миналото.
— Вижте… — отвърна Джордж Смолет, потърквайки брадичката си. — Като че ли не ви разбирам много добре.
— Никак не е сложно. Искам само да знам какво мислите за страха от кучета, който изпитва съпругата ви. Доколкото разбрах, именно вие сте пожелали тя да се обърне към лекар.
— Точно така. Вижте, жена ми е много плах човек. Впрочем сигурно и вие сте го разбрали. Ще ви кажа само, че това не бе толкова силно изразено, когато се оженихме. Според мен всичко започна след раждането на първия ни син, който сега е на единадесет години. Полека-лека ставаше все по-силно. Тя взе да се страхува от толкова много неща — от всеки шум, от тъмнината, от всичко, от абсолютно всичко! А за кучетата…
— Именно — прекъсна го докторът, — разкажете ми за кучетата.
Джордж се загледа в лампата върху бюрото.
— Не мога да го обясня. Вие сигурно бихте го сторили по-добре от мен. Знам само, че изпитва такъв ужас от кучата, че е достатъчно да види едно и… Нали ме разбирате? Дори то да е на километър разстояние, жена ми изпада в нервна криза. И това продължава вече години. А сега е още по-лошо.
— В какъв смисъл?
— Тази година се преместихме да живеем извън града. Нали знаете как е там, докторе? Има доста кучета. Почти във всеки двор.
Джулия простена. Докторът и мъжът й се направиха, че не са чули нищо.
— Знаехте ли това, когато решихте да се преместите?
Този въпрос като че ли не се хареса на Джордж.
— Честно ще ви кажа, че не помислих за това. Като че ли бях забравил за фобията на жена ми. Но, според мен, най-добрият начин някой да се излекува от подобно нещо, е да го накараш да се сблъска директно с причината.
— Напълно сте прав — каза докторът, — но все пак има и нещо друго…
— Виждаш ли! — възкликна Джордж и погледна жена си триумфиращо. — Какво ти казах?
И усмихнат се обърна към доктор Фролих:
— Мислех си да взема куче. Голямо. Имаме две момчета. Когато бях малък, винаги съм имал куче. Срамота е да лишаваш децата от такъв приятел, нали?
— Да, наистина понякога са чудесни приятели — отвърна докторът.
— И още как! Най-верните приятели. Още повече когато живееш извън града. Там се навъртат всякакви типове. Кучето е необходимо. Не мислите ли?
— Възможно е.
— Разбира се. И така, бях решил да взема куче и да го отведа вкъщи. Дори бях избрал едно. Бе много голямо. Истинско куче, не някакво си салонно животинче. Куче, за което почти няма нужда да се грижиш.