Това бе моментът, очакван от Фролих. Лицето на Джулия се изкриви в гримаса, а тялото й се раздвижи в креслото. Търкаше с юмруци очите си. Започна да хълца:
— Топър — промълви тя, — Топър…
Фролих попита нетърпеливо:
— Джулия, кой е Топър?
— Топър — проплака Джулия с гласа на десетгодишно момиченце, — бедният Топър!
— Джулия, кой е Топър? Да не би да е куче?
— Да — отвърна тя. — Топър е моето кученце. Добро кученце.
— Сега къде е Топър, Джулия?
— Топър умря! — простена тя. — Те го гонеха. Убиха го. Аз съм виновна! Аз съм виновна!
Изведнъж престана да плаче и гласът й стана твърд:
— Той е виновен! Боби е виновен!
— Джулия, кой е този Боби?
— Мразя го!
Удари с юмрук по коляното си и продължи:
— Ненавиждам го! Лош е! Боби е лош!
— Кой е той, Джулия? Някой от вашите приятели ли?
— Мразя го! Само ме дразни. Непрекъснато ме дразни! Доволна съм, че го направих. Доволна съм. Но не убивайте Топър. Моля ви не убивайте Топър!
Фролих избърса потта от челото си.
— Джулия, искам да ми разкажете всичко за Боби и Топър. Боби малко момче ли е? Роднина ли ви е?
— Не. Живее до нас. На дванайсет години е. Дърпа ме за косата и ми скъса роклята. Сложи ми кал в обувките и замери Топър с камъни.
Очите й се разшириха:
— Мамо! — простена тя. — Мамо!
Викът й бе толкова пронизителен, че Джордж подскочи от стола. С жест докторът му заповяда да седне отново.
— Какво се случи, Джулия? Защо викате майка си? Какво се случи с Боби?
— Той го уби! Уби го! — ехтеше детският глас.
— Кой? — извика Фролих. — Кой?
— Казах му! — хълцаше Джулия. — Казах му какво ще направя. Казах му…
Хленчът й секна отведнъж. Тялото й пък сякаш се вдърви. Но като че ли най-много се промени нейният поглед.
— Търси! — прошепна детското гласче. — Търси го, Топър! Дръж! Разкъсай го! Убий го!
— Господи! — възкликна Джордж.
— Тихо, моля ви — сряза го Фролих ядосан. — Джулия, слушайте ме. Искам да ми обясните. Вие ли пуснахте Топър след Боби? Вие ли го насъскахте?
Тялото на хипнотизираната жена изведнъж се отпусна и главата й кимна в знак на съгласие.
— Топър причини ли му зло? Уби ли го?
— Не — въздъхна тя. — Но го ухапа по врата и те го убиха. Убиха кученцето ми. Аз съм виновна! Аз съм виновна…
Гласът замлъкна. Фролих погледна съпруга и го помоли:
— А сега, господин Смолет, ни оставете, ако обичате.
Джордж въздъхна и излезе.
След четвърт час капаците на прозорците бяха вдигнати и всичко изглеждаше като отминал сън. Доктор Фролих отново седеше зад бюрото си и изглеждаше много доволен.
— И така, госпожо Смолет, сега сте наясно. Именно този на пръв поглед невинен инцидент от детството ви е причината за вашите проблеми. А освен това изпитвате и силно чувство за вина. Вие се обвинявате за случилото се с малкия Боби. Вие сте желали Топър да причини зло на момчето и изведнъж сънят ви е станал реалност. Затова и се обвинявате. Тъкмо това самообвинение е причината за ужаса, който изпитвате толкова време.
Докторът се загледа през прозореца.
— Грейна дори слънце, виждате ли. Символично, нали Джулия!
Тя му се усмихна.
Три седмици по-късно телефонът у семейство Смолет звънна точно, когато Джулия се връщаше от сутрешния пазар.
— Госпожо Смолет, безпокои ви доктор Фролих.
— О, добър ден, докторе. Радвам се да ви чуя.
— Исках само да разбера как се чувствате. Май вчера имахме среща. Забравихте ли?
— Господи! Направо ми изхвръкна от главата!
— Ще трябва да потърсим причината за това — засмя се Фролих. — Но сигурно няма да се наложи да търсим дълго, след като вече се чувствате добре.
— Прав сте — отвърна Джулия. — От години не съм се чувствала толкова добре. Вие наистина ме излекувахте… Толкова много обичам Атила.
— Атила ли? Това да не е вашето куче?
— Да. Идеята бе на Джордж. Вече свикнах с него.
— Чудесно. Исках само да ви напомня да наминете към мен следващата седмица по същото време.
— Разбира се, докторе.
Тя затвори телефона и се заизкачва по стълбите към горния етаж. Влезе в стаята на Джордж и завари слугинята Алис да подрежда дрехите му. Джулия приближи до прозореца и хвърли поглед към зелената морава, където подтичваше Атила.
— Ще идете ли при кучето, госпожо?
— Да, Алис, защо да не отида?
— Не знам, госпожо. Ама му нямам доверие на това животно. Ще вземе да разкъса някого, казвам ви…
— О, Алис, престани.
— Говоря сериозно, госпожо. Слушайте какво ви казвам, един ден това куче ще убие някого…
Алис излезе, мърморейки под нос. Джулия изчака слугинята да затвори вратата и открехна гардероба на мъжа си. Откачи едно от неговите сака и излезе с дрехата навън.