— Това е от годежа, господин докторе — усмихна се старецът. — Човек трябва да пие само колкото понася. Като животните. Те са по-разумни…
И така той го прекара покрай нищо неподозиращите детективи. Бартош се зави с чаршафа и като стигнаха в стаята му, скочи от количката. Даде на санитаря всичко, което му беше върнал професорът, избяга през пожарното стълбище. Пръстенът с бисера беше в джоба му. Знаеше, че не бива да се връща у дома. Искаше да се обади на Нарциса. Щом чу гласа му, тя веднага затвори телефона. Би ли могла тази гъска да разбере положението? Но кой тогава? Към кого да се обърне? Къде да избяга? Цяла Виена го знаеше от съобщението във вестниците, всеки му е завиждал за добрата партия и всеки ще го познае сега, когато го търси полицията.
Сети се за Розен. Той беше млад лекар от Краков, с когото понякога работеха заедно и към когото Кирхенбрух се държеше грубо. Живееше под наем в бедна квартира някъде в покрайнините на града.
— Знаех, че ще дойдеш — каза на полски Розен, защото се боеше, че хазайката му подслушва. — Можеш да разчиташ на мен…
Разбира се, той вече беше чул всичко. Новината за крадеца, проникнал в клиниката и в семейството на известния хирург, се беше разнесла из града. Дори искали да внесат запитване в парламента за засилване контрола над лекарите чужденци.
— Вече и на мен гледат като на убиец — усмихна се Розен. — И на всекиго, който има донякъде славянско произношение.
— Но аз съм невинен — каза Бартош отчаяно и неубедително. Той разправи на Розен цялата история. Дори му обясни опитите си и му издаде тайната на регенеративната течност — всичко му разкри.
— Имаш ли доказателства?
— Нямам. Всеки ще каже, че съм си измислил всичко това. Та то е твърде фантастично, необикновено и голословно. И ако Крояча твърди противното, няма да мога да докажа нищо. Защото на лицето му естествено няма да открият нито един белег, нали знаеш какъв специалист съм. Извикай полицията. Но чак сутринта. Сега искам да се наспя. Още съм махмурлия от вчера. Като се сетя, че в Абисиния можех да ходя на лов за лъвове. Вместо това сега ще се люлея на въжето.
— Няма да се люлееш — каза Розен и тайствено се усмихна. — Можеш да се спасиш.
— Но как?
— Дай ми ключовете от апартамента си.
— Защо?
— Ще видиш. — И Розен самичък взе ключовете от джоба му. — Къде си скрил лицето на престъпника?
— Не! — изплаши се Бартош, защото си спомни какъв страшен вид имаше онзи човек.
— Това е единственият изход — каза Розен и предпазливо излезе.
Той беше прав. Това беше единственият изход. По радиото вече съобщаваха как изглежда Бартош. И молеха гражданите да помогнат за залавянето на опасния престъпник. Но предупреждаваха, че лицето може да бъде въоръжено. Бартош чу как в съседната стая хазяйката разгъва онзидешния вестник със съобщението за годежа му. С ужас разглежда снимката му. Ако знаеше само, че опасният престъпник е в жилището й, зад стъклената врата. Той бързо се отдръпна в ъгъла и загаси лампата. Седна на тъмно срещу огледалото. Заразглежда лицето си. Високо чело и малка брадичка, донякъде мек и учтив израз — това лице няма да му послужи за нищо. Почти се зарадва, когато Розен се върна. Ласкаво пое в прегръдките си чантата с лицето на Урбан. Забърза с колегата си към таксито, което ги очакваше на улицата, нахлупил шапка ниско над бившото си лице.
Престъпник
И гласът му се промени. Сега беше по-дебел и по-груб. А предишното му лице се разпадна. Все пак Розен не беше толкова сръчен хирург, а и трябваше да се приспособи към необичайните условия за занимаващия се с аборти акушер в предградията, който им зае малката си операционна. Пръстенът с розовия бисер едва стигна за заплащане на сметката. Оздравяването трая дълго. Бартош бавно свикваше с новото си лице. Но Розен не можеше да свикне с него. Бартош виждаше, че приятелят му от ден на ден става все по-хладен и по-тъжен.