— Не биваше да го правим, Бартош — каза му той една вечер, когато раната вече беше заздравяла напълно. — Прости ми.
— Би трябвало да ти благодаря… — каза Бартош с чудовищната усмивка на лицето и му подаде ръка.
— Не. Аз не мога… — заяви Розен и си отиде, сякаш го беше страх. Без да стисне ръката му.
И не беше само той. Седмици наред хората го отбягваха още отдалеч. По четири пъти на ден трябваше да показва фалшивите си документи на полицаите и да чува как децата подвикват след него и как жените си шепнат:
— Прилича на убиец!
Никъде не го приемаха на работа. Беше готов да постъпи дори на строеж. Навсякъде майсторите се бояха от него.
— Не мога да търпя побоища в предприятието си — му отговоряха често. Връщаха го с извинения. Нощуваше под мостовете и в обществените спални, хвана въшки и гладуваше. Бавно харчеше последните пари, които му беше дал Розен. Веднъж, когато беше страшно огладнял и не виждаше изход, се опита да посети Нарциса. Не го пуснаха да влезе, но му предложиха пред вратата топла супа. Отиде да чака пред клиниката. Пред него минаха всички: сестрите, колегите и колата на Кирхенбрух. Пай сетне се появи и Розен, но не го позна. Явно Бартош се беше слял напълно с новото си лице. Той тъжно се запъти към предградието. Може би правеше грешка. Досега винаги се мъчеше да се задържи в буржоазните квартали, при солидните предприятия. Навярно трябваше да си опита късмета в подземния свят, на някое от местата, посещавани от престъпници. Чувствуваше, че отстъпва, приспособява се към лицето си, отказва се от дребнобуржоазните си предразсъдъци. Отби се в кръчмата, за която беше чувал вече под моста. Прочута кръчма, в която най-малко три пъти на нощ ставаха побоища и където ходеха само най-смелите.
— Щом ония не ме обесиха, може пък тия да ме прободат — каза си с отчаяние той.
Само че в кръчмата никой не го обиждаше. Посрещнаха го любезно и внимателно. През последните дни Бартош се беше научил да ходи с олюляващи се крачки, с ръце в джобовете и с каскет на тила.
— Бира с ром — каза колкото се може по-грубо той. И веднага за него се лепна някаква жена.
— Ти не си ли тукашен? — притисна се до него тя.
Рязко я отблъсна. Видя, че от съседните маси го наблюдават. Там бяха насядали младежи все с лица на убийци, някои от които носеха кафяви ризи с червени ленти на ръкавите и на тях — странен пречупен кръст.
— Нацист или социалист? — седна при него един от тях. — Трябват ни мъже на място. Ела с нас, ние ще спасим света.
— Ще спасите само търбуха си… — извика един младеж откъм наливния пулт. Слаб блондин със зачервени очи. Удариха го с халба по главата. Но на масата под прозореца той явно имаше приятели. Започна се бой по всички правила. Кръчмарят незабавно загаси лампите в цялото заведение. Мъжете се удряха един друг, докато не чуха, че навън спря полицейски камион. Всички хукнаха да бягат. Бартош тичаше редом с мъжа с кафявата риза, който преди малко беше седнал при него. Изглежда, той бе началник на останалите, защото когато навън видяха, че кърви, веднага се погрижиха за кола и искаха да то откарат в болница.
— Но къде? Нали вчера пристигна от Нюрнберг? Никой не бива да разбере, че е във Виена.
Началникът им беше в безсъзнание. Някой бе забил джобния си нож в рамото му чак до дръжката. Кръвта се просмукваше вече през ръкава му.
— Сам ще го превържа. Аз съм лекар! — заяви решително Бартош.
Съгласно медицинската клетва бе длъжен да спаси всекиго. Дори най-злия убиец. А тогава Бартош изобщо не разбираше от политика.
Откараха го в помещенията, където живееха. Държаха се учтиво с него, заставаха мирно и вдигаха ръце, като че ли имаше бог знае какъв чин. И наистина, ако се съди по лицето, той би трябвало да има още по-висок чин от ранения им началник. Така Бартош стана лекар на СА.
Няколко седмици след това Хитлер окупира Австрия. Награждаваха заслужилите. Бартош за втори път се срещна с министърката на здравеопазването. Той вече носеше кафява риза с безсмисления знак. Министърката едва не припадна, когато му подаваше ръка. А преди това при годежа не му обръщаше внимание.
„Този свят принадлежи на Кроячите“ — мислеше Бартош, когато го развеждаха из старинните зали на министерството. На Кроячите, които са си избрали правилен път. Той все още не можеше да свикне със своя авантюризъм, нито да се замисли по-сериозно за всичко. Та нали преди беше гладен и нямаше къде да спи и едва сега седи на топло, разполага с власт, каквато никога не е имал, хората треперят пред него, а евреите се отдръпват от тротоарите. Разбираше, че всичко това не е съвсем правилно. Нали беше станал човек за нещо друго, нали никога не бе одобрявал убийствата, грабежите и насилията. Но не си беше избрал сам тази партия. Нима човек наистина е играчка на своето лице, каприз на ембрионалното развитие, на безсмислието на природата, на разстройството или отравянето на майката по време на бременността или на съединяването на способностите, унаследени от прадедите? Нима човек може така просто да се преобрази, щом му се смени маската като на маскарад? Та това е невъзможно!