— Да, разбирам — каза Стратис, вперил поглед в Кардас. — А може ли да запитам за името и произхода на вашия спътник?
— Аз просто случайно минавам оттук — припряно каза Кардас. Последното, което му се искаше в този момент, бе тези непознати да научат името му. — Нищо повече.
— Не съвсем — поправи го Траун. — Доскоро Кардас наистина случайно минаваше оттук. Сега обаче той е мой преводач — с тези думи лицето му придоби неумолимо изражение и той допълни: — И също мой пленник.
Кардас усети как устата му се отваря широко, и за втори път през последните десетина минути сърцето му изстина.
— Какво?
— Вие пристигнахте неканени на територията на чисите припомни му мрачно Траун. — А сега, след не повече от три месеца, тук се появява завоевателна флота, изпратена от вашата раса. Възможно ли е да е съвпадение?
— Аз нямам нищо общо с всичко това! — защити се Кардас.
— А и ние не сме завоевателна флота — добави Дориана.
— Убедете ме в това — каза Траун с още по-мрачна интонация. — Говоря и на двама ви.
Кардас погледна към Стратис. Внезапно, само за един съвсем кратък миг, цялото това среднощно пътешествие бе приело много лоша насока.
— Командире? — каза той умоляващо.
Очите на Стратис проблеснаха първо към него, след това към Траун и после на лицето му се появи замислено изражение.
— Много добре — каза той и посочи към единия край на мостика. — Тук наблизо има едно помещение, където ще можем да поговорим по-спокойно насаме.
Траун леко наклони глава и каза:
— Водете ме нататък.
Дориана ги поведе към командния кабинет на Сив Кав. Докато вървяха, усещаше по кожата си тръпки на възбуда и вълнение от подновената надежда. Само допреди час бе отписал абсолютно цялата мисия и вече виждаше себе си като един ходещ мъртвец. Дори и нападателите им по някаква причина да ги пуснеха да се приберат в Републиката живи, той много добре знаеше каква разплата приготвяше Дарт Сидиъс за онези, които не оправдаваха очакванията му.
Но сега внезапно ситуацията бе придобила съвсем различен нюанс. Може би.
— Моля, разположете се удобно — покани той гостите си и посочи към подредените пред масивното бюро от изящна дърворезба столове, докато самият той го заобиколи и се настани в не по-малко внушителния престол на вицелорда. С ъгълчето на окото си забеляза огнения поглед, който му хвърли Кав, но точно в този момент нямаше нито време, нито желание да се занимава с дребнавото чувство за гордост у неймодианеца.
— Може ли да ви предложа освежаващи напитки?
— Не, благодаря — каза Миттраунуруодо, докато двамата с Кардас сядаха.
Както Дориана очакваше, двамата чиски матроси останаха прави в близост до вратата, откъдето можеха да наглеждат случващото се в стаята и същевременно с това да хвърлят по един поглед и навън за това, което се случваше на корабния мостик.
— Добре тогава — Дориана си наложи да съсредоточи всичките си интелектуални способности към предстоящите преговори. Сега бе моментът и той го знаеше. — Позволете ми да ви запозная с един проект, който е наименуван „Изходящ полет“.
Той започна последователно от самото начало, като описваше произхода на идеята, разясняваше мисията на проекта и акцентираше върху внушителния размер и въоръжение на шестте крайцера.
— Любопитно — отбеляза Миттраунуруодо, когато Дориана приключи с описанието си. — А това какво общо има с нас?
— Общото е, че „Изходящ полет“ представлява реална заплаха както за Републиката, така и за вашия народ — обясни Дориана. — Обърнахте ли внимание, че преди малко ви споменах за една група на борда на експедицията, които се наричат „джедаи“? Тези същества притежават изключителна сила и понякога имат склонността да навличат огромни неприятности на онези около тях.
— В какъв смисъл?
— Те си имат свои собствени, и то твърде безкомпромисни, представи за това, как всички около тях би трябвало да разсъждават и да живеят — каза Дориана, наблюдавайки Кардас с периферното си зрение. Този разговор щеше да е много по-лесен без присъствието на някого, който в действителност знаеше нещо за джедаите, но, от друга страна, Миттраунуруодо би надушил замисъла му на мига, ако Дориана решеше да поиска младият човек да бъде отстранен от срещата им. Сега му се налагаше да ходи по съвсем тънка линия, опитвайки се да накара Миттраунуруодо да повярва колко опасни са джедаите, и същевременно избягвайки да споменава каквото и да е мнение, което Кардас би надушил като очевидна лъжа.
Самият Кардас действително изглеждаше леко озадачен от твърденията на Дориана. В същото време обаче лицето на младия човек постепенно придобиваше все по-несигурно изражение. Наред с общоизвестната арогантност на джедаите все повече и повече правеше впечатление неспособността им действително да направят каквото и да било срещу нарастващия хаос и стагнация в цялата Република. По тези причини обществеността се питаше дали всички тези претенциозни пазители на мира не причиняваха повече шумотевица и безпокойство, отколкото реална помощ.