— Участвалите в тази битка, както и в предишната атака срещу вагаарите — добави Аралани.
— Разбирам — каза Кардас и сърцето му започна да бие малко по-бързо. Ето я малката вратичка, за която се бе надявал. — А като споменавате вагаарите, ние с моите спътници се питахме дали няма да можем да уредим по-скоро онзи въпрос с обещаното ни съкровище, за да можем да продължим по пътя си.
Веждите на Аралани се повдигнаха озадачено:
— Сега изведнъж пък се разбързахте да се прибирате у дома?
— Ние сме търговци — припомни й Кардас. — Това малко отклонение беше изпълнено с интересни преживявания и продуктивни уроци, но все пак товарът на нашия кораб се налага да бъде доставен на поръчителя. Аз вече доста се забавихме.
— Товар, който вие ревностно държите да допълните с крадена от пирати плячка.
— Така е, но единствената причина за това е, че нашите клиенти ще очакват овъзмездяване за закъснението на поръчката — обясни Кардас. — А няма друг начин да си позволим подобно плащане, ако не разполагаме с подбраните от капитан Кенто предмети.
— По този въпрос трябваше да помислите още преди да решите да останете при командир Миттраунуруодо — каза Трасс. — Във всеки случай въпросът със съкровището ще трябва също да почака до произнасянето на присъдата от трибунала. Ако се окаже, че брат ми по някакъв начин е изменил на чиската военна доктрина, тогава той няма да разполага с аргументи, за да защитава вашето право по въпроса.
— Разбирам — бавно произнесе Кардас. — А колко дълго се очаква да продължи този процес?
— Зависи колко бързо ще успея да събера данните от двете битки — отговори Аралани. — Когато свърша, ще подам иск за свикване на трибунала.
С други думи, поне няколко седмици. Може би дори месеци.
— А дотогава какъв ще бъде статутът на командир Миттраунуруодо?
— Аз лично ще надзиравам всички негови действия и заповеди обясни — адмирал Аралани. После кимна леко към Трасс: — По молба на синдик Миттрассафис.
Кардас хвърли поглед към Трасс и усети как по гърба го полазват тръпки. За пореден път анализът на Траун се бе оказал удивително точен.
— Бихте сторили такова нещо на брат си?
Мускулите на бузите на Миттрассафис се изопнаха, но Аралани го изпревари с отговора:
— Нито синдик Миттрассафис, нито аз не изпитваме някакви лоши чувства към командир Миттраунуруодо — каза тя с равен глас. — Искаме единствено да го предпазим от собствената му склонност да прекалява със своята ревност и способности.
— Да прекалява със своите… способности? — изсумтя Кардас. — Ето ти нещо ново…
— Командир Миттраунуруодо е необикновено надарен тактик и военен командир — каза Аралани. — Но без необходимите ограничения той рано или късно ще прекрачи границата и ще се наложи да довърши дните си в заточение. Тогава от каква полза ще бъдат всичките му умения и дарби?
— А междувременно вагаарите ще бъдат оставени на спокойствие да съсипват и да избиват беззащитни раси?
Аралани отмести поглед встрани.
— Животът на другите раси не е в нашите ръце и за добро или лошо ние нямаме право да се намесваме — механично каза тя. — Не можем и няма да си позволим да ни ръководят каквито и да е емоции на съчувствие към жертвите на някой тиранин.
— Тогава си позволете да повярвате на Миттраунуруодо — настоя Кардас. — Вие и двамата сте единодушни, че той е надарен тактик. Освен това знаете, че е убеден колко огромна опасност представляват вагаарите, и че рано или късно ще трябва да се изправите срещу тях. А колкото по-дълго отлагате и колкото повече чужди технологии и оръжия им позволите да натрупат с плячкосване, толкова по-силни ще стават.
— В такъв случай ще трябва да се изправим именно срещу това — твърдо каза Трасс. — И като синдик от осмата управляваща фамилия аз няма да позволя да слушам повече такива неща — с тези думи той вдигна пръст към безпорядъка зад илюминаторите и продължи: — А сега бихте ли ни запознали с начина, по който е протекло това сражение?
Около половин час след смяната на вахтите Лорана влезе в трета столова на крайцер К–4, която по това време беше доста препълнена. Като застана леко встрани от вратата, за да не пречи на хората, които влизаха и излизаха, тя започна да търси учителя Манинг в тълпата.
Ала той не се виждаше никъде. Лорана се повъртя няколко минути и след като не успя да зърне и следа от него, се обърна да излиза.
— Ей! — изведнъж изсред множеството разговори се чу един детски глас. — Ей! Джедай Лорана!
Беше Жорад Пресор, който размахваше вилица над главата си, за да й привлече вниманието. В пълна противоположност на него родителите му бяха забили поглед в чиниите си и продължаваха да се хранят. Сякаш умишлено се опитваха да я игнорират — пък и не беше трудно да се досети защо. Преди два дни Джъстин Манинг бе изгонил Пресор от работното му място при поддръжката на хипердвигателите, за да го покаже на някои от малките кандидати за джедаи. Тогава едно от децата бе успяло да разсипе по пода цял контейнер с противоположни куплунги. Пресор бе разменил няколко думи с учителя Манинг по този повод и в резултат се бе стигнало до намесата на Хоръс Кбаот, който безцеремонно бе наказал Пресор с два дни лишаване от хонорар.