— Ясно.
Улиър изключи предавателя и цял един дълъг момент остана загледан в екраните. Опитваше се да мисли. До крайцер К–1 имаше много път, а ако действително познаваше Кбаот добре, разговорът му с него щеше да е кратък и неприятен. Дори и да се забързаше и да се затичаше, най-вероятно все пак щеше да се размине с този Миттра-нещо-си.
Наблизо обаче трябваше да има паркиран един от оперативните спидери на К–4.
Деветдесет секунди по-късно той вече се носеше по коридора, а въздухът от бързата скорост развяваше косата му и го щипеше по очите. За щастие, „Изходящ полет“ бе в пълна бойна готовност и затова всички останали наоколо вече бяха заели местата си пред конзолите или се бяха прибрали в каютите, оставяйки коридорите съвсем пусти. Когато стигна до предния пилон, Улиър повика турболифта, но вместо да остави спидера в коридора, както трябваше по правилник, го напъха в кабината. Нека Кбаот да недоволства от него впоследствие; нека дори да го вкара в изолатора за няколко дни, ако толкова държи.
Но сега, каквото и да му костваше, Улиър беше решен да се срещне с Миттру-какъвто-беше-там, преди да си тръгне от „Изходящ полет“.
Наложи се Кардас да почака цели три часа, докато накрая Мискара не го повика отново в тронната зала.
— Всичко е подготвено — уведоми го водачът на вагаарите. — Излитаме от тук незабавно, за да нанесем нашия отмъстителен удар по Миттраунуруодо и по народа на чисите.
— Да, ваша светлост — сведе глава Кардас, опитвайки се да не поглежда към няколкото нови джеронски трупа, пръснати на различни места из тронната зала. Очевидно Мискара бе използвал това време, за да си поиграе още малко с новите си играчки. — Още веднъж бих искал да ви помоля да не забравяте, че моите спътници и корабът ни се намират на онази база. Затова умолявам бойците ви да бъдат внимателни.
— Не съм забравил — обеща Мискара. — Освен това ще направя нещо повече. Реших да ти предоставя възможно най-добрия изглед от първите редове на предстоящото сражение.
Кардас усети студена вълна да преминава през тялото му.
— Искате да кажете, че ще бъда на мостика ли, ваша светлост?
— В никакъв случай — спокойно каза Мискара. — Каня те да се настаниш в най-предната външна топка на носа на флагманския ми кораб.
Кардас се огледа и видя как двама въоръжени вагаари се приближават към него.
— Но не разбирам! — бързо каза той. — Та нали ви предложих възможност за отмъщение и допълнителни придобивки!
— Или пък възможност да попадна в капан — каза Мискара, като гласът му внезапно стана леден. — Да не ме смяташ за глупак, корелианецо? Да не мислиш, че съм толкова високомерен и безразсъден, че просто така да хвърля целия си ударен отряд в някаква непозната малка и недобре защитена чиска база в жаждата си за отмъщение? — той изсумтя с продължително свистене на няколко тона. — Не, корелианецо, не възнамерявам да изпратя някоя малка ударна група, която да бъде разбита на пух и прах. Вместо това върху онази база ще се изсипе мощта на цялата ми флота… И тогава ще видим колко остри са зъбките на вашия чиски капан.
— Няма никакъв чиски капан — опита се да се защити Кардас. — Заклевам се!
— Ами тогава пък съвсем няма повод да се притесняваш. Ако успеем да сразим врага толкова бързо, колкото ни обещаваш, тогава ти и спътниците ти ще бъдете освободени. В противен случай… — той сви рамене… — ти ще бъдеш първият загинал.
Като каза това, Мискара изправи рамене и повдигна глава още по-нагоре.
— Имаш ли още нещо за казване, преди да те отведат? Може би някоя изповед или самопризнание?
— Не, ваша светлост — каза Кардас. — Единствената ми надежда сега е, че вагаарите ще се докажат като също толкова умели бойци и срещу чисите, колкото са го показвали срещу много други свои съперници.
— Можете да поразпитате джеронците за способностите ни — мрачно каза Мискара. — След малко ще имате възможност за това. Отведете го — и той махна с ръка.
Пет минути по-късно Кардас бе изтласкан през тесен люк в една безтегловна пластмасова сфера, може би два пъти по-голяма от ковчег. От едната страна на корпуса до главата му имаше отвор за проветряване и филтриране на въздуха, а в другия бе оставена мрежеста торба с няколко бутилки вода и хранителни запаси от чиската совалка. Имаше и някакъв уред с неясно предназначение във формата на диамант.
Когато металният люк зад гърба му се затвори и запечата, Кардас разбра, че заровете на съдбата му са вече хвърлени. От този момент нататък, каквото и да се случеше, щеше да е под контрола на други. Можеше само да се надява, че Мискара му е казал истината за размера на флотата, която смяташе да хвърли към Миттраунуруодо.