И тъкмо когато се канеше да намери друг начин да потърси Пресор, той ги видя да идват по коридора — Лорана Джинзлър, придружена от един синьокож и червеноок хуманоид, който най-вероятно беше командир Миттраунуруодо.
Значи той наистина бе представител на чужда раса — или поне на такава раса, каквато Улиър не бе виждал никога досега. Но по-важното бе, че той не носеше облеклото или отличителните белези на представител на Корускант. Улиър несъзнателно сбърчи чело, а частица от надеждата му угасна вътре в него.
Ала само частица. Независимо дали бе автентичен военен командир на чужда раса или просто някой пират с фиктивна титла, Миттраунуруодо очевидно бе решен да не допуска „Изходящ полет“ да преминава през неговите територии. Ако Улиър успееше да го убеди да ги принуди да се завърнат в Републиката — или ако дори бандата на командира ограбеше достатъчно много от запасите на експедицията, така че Пакмиллу да няма друг избор, освен да се завърне на Корускант за нови провизии, — тогава вероятно щеше да им се отвори възможност да поговорят с Палпатин и да го убедят да предприеме нещо по въпроса с все по-задушаващата хватка на Кбаот върху „Изходящ полет“.
Или най-малкото Улиър и останалите щяха да получат шанс да сменят кораба и да направят нещо друго с живота си.
А сега Джинзлър и Миттраунуруодо се приближаваха към него… И при положение че Пресор и другите се бавеха някъде, сега всичко зависеше от самия него. Като си пое дълбоко въздух, Улиър отвори уста да ги заговори. Или по-точно, опита се да я отвори. За негов ужас устата и езикът му отказаха да го послушат.
Той направи втори опит, трети, четвърти, наблюдавайки с ужас как Джинзлър и Миттраунуруодо скъсяват разстоянието към него. Гърлото и бузите му се изопнаха от напрежението, но нищо не последва.
Тогава те стигнаха там, точно до него. Той се опита да пристъпи на пътя им или поне да ги задържи за малко, докато не откриеше начин да размрази схващането в устата си. Но краката му също отказаха да го слушат. Без да произнесе и звук, той ги изгледа как преминават, и те не забелязаха нищо от неговата настойчивост и агония, и безпомощност.
— Значи си мислиш, че можеш да ме предадеш, Улиър? — прозвуча в ухото му тих глас.
Вратът на Улиър все още работеше, но не бе необходимо да се извръща, за да разбере кой му говори. Този глас му бе пределно познат.
— Наистина ли си въобразяваше, че ще яхнеш спидер чак от крайцер К–4 насам, без моите хора в комбинирания оперативен център да те забележат и да ме уведомят? — продължи Кбаот. — Изменничеството неизменно предава само себе си.
Улиър се сгърчи и се раздруса силно, сякаш току-що бе освободен от невидимо менгеме, и изведнъж почувства, че устата му вече може да говори.
— Не е измяна — изхърка той. — Просто искаме нашата мисия такава, каквато бе отначало.
— Моята мисия, Улиър — мрачно каза Кбаот. — Моята мисия. Кой друг се е включил в жалкия ви заговор?
Улиър не отговори.
— Е, нека да видим — каза Кбаот. — Съвсем дискретно, разбира се, ако обичате…
Сякаш Улиър имаше някакъв избор. Кбаот постави ръка непринудено върху рамото му и двамата се запътиха по коридора след Джинзлър и синьокожия чужденец. Когато влязоха в хангара, Миттраунуруодо тъкмо прекрачваше прага на кораба си. Само на няколко метра от него бе паркирана една от совалките на „Изходящ полет“…
Улиър затаи дъх, внезапно осъзнавайки какво бе задържало останалите от групата. Вместо да помъкне всички на парадно шествие из коридорите и турболифтовете, Пресор ги бе натоварил на совалка и бе помолил Мош да ги докара от К–4 до тук.
Което означаваше, че все още имат една последна възможност. Трябваше само Пресор да отвори люка на совалката и преди Кбаот да осъзнае какво се случва, те можеха да се изсипят пред Миттраунуруодо и да изложат молбата си. Едва ли дори и един учител джедай щеше да има силата, за да затвори устата на толкова много хора.
Ала люкът не се отваряше. Улиър почувства, че езикът му отново е замръзнал, и само изгледа в тих ужас как Миттраунуруодо и Лорана Джинзлър си разменят няколко последни думи, а след това той пристъпва в своята совалка и я затваря.
И с това тяхната последна надежда угасна. Дланта на Кбаот го побутна леко по гърба, подканвайки го да пристъпи напред.
— А сега — каза джедаят с хладно задоволство, — не ми остава нищо друго, освен да реша какво да правя с всички вас.
С приближаването им Джинзлър се извърна и на лицето й се изписа изненада от внезапната им поява на това място.
— Джедай Джинзлър — обърна се към нея Кбаот, докато совалката на Миттраунуруодо излиташе, — имам друга задача за вас.