Пътуването до базата на Крустай щеше да отнеме цели шест часа — шест часа, изпълнени с несигурност и мисловни агонии наред с емоционалното напрежение от ритмичните удари на хиперпространствените вълни по прозрачния му ковчег. На няколко пъти той съвсем реално си задаваше въпроса, дали това пътуване нямаше да остави неизлечими поражения върху психиката и съзнанието му.
Така обаче и не успя да провери това. Не повече от два часа след като бяха тръгнали от родния дом на джеронците, хиперпространственото небе внезапно се сви до познатите дълги бледи линии, а след това — до обикновени звезди. Някъде зад него пропука нещо и…
— Корелианецо! — изрева гласът на Мискара в ухото му. Кардас подскочи и блъсна с глава студената пластмаса.
Какво, по световете…?
— Корелианецо! — повтори гласът още по-настойчиво.
Едва сега Кардас осъзна, че звукът идваше откъм предмета с форма на диамант. Явно това беше вагаарският вариант на вътрешен предавател. Кардас тромаво се пресегна през рамо и го повдигна.
— Да, ваша светлост?
— Какъв е този капан, в който ни въвлече? — настоя да узнае водачът на вагаарите и от тона на гласа му по гърба на Кардас полазиха тръпки.
— Не разбирам — обърка се Кардас. — Да не би навигаторите ви да не са преписали правилно координатите от бордовия компютър на совалката?
— Прекалено бързо бяхме извлечени в муднопространството! — рязко каза Мискара. — Откраднатата корабна мрежа беше използвана срещу нас.
Зад гърба на Кардас последва някакво превключване на метални рамки. Явно някой се готвеше да отвори вратата на килията му.
— Но как е възможно чисите да са замислили нещо подобно? — запита той, търсейки думи преди отключването на вратичката. Ако сега го изправеха пред Мискара, беше твърде вероятно животът му да завърши с бърза и болезнена смърт. — Може би те са използвали мрежата срещу някой друг, а пък ние случайно сме връхлетели в нея…
— При необятността на цялото звездно пространство? — отсечено каза Мискара. Все пак на Кардас му се стори, че раздразнението в гласа му е спаднало с един градус. — Нелепо!
— И по-нелогични неща са се случвали — настоя Кардас, усещайки как по челото му избиват ситни капчици пот.
В корпуса зад гърба му се отвори малък процеп. Кардас се напрегна, но вагаарският страж от другата страна просто мушна един макробинокъл през процепа и го постави в ръцете му.
— Погледни напред — нареди гласът на Мискара — и ми разкажи какво представлява този кораб.
Вратата на корпуса отново се захлопна. Като изпусна малко от напрежението си, Кардас включи макробинокъла и го насочи към небето отпред.
Обектът, привлякъл вниманието на Мискара, не беше трудно да се забележи. Беше внушителен комплекс от шест грамадни крайцера, симетрично наредени около централен цилиндър, заострен в двата края.
Беше „Изходящ полет“.
Кардас внимателно си пое дъх.
— Никога не съм виждал нещо подобно — каза той на Мискара. — Но отговаря на описанията, които съм чувал за структурата на един дългосрочен изследователски и колонизационен проект, озаглавен „Изходящ полет“. На борда на тези кораби има около петдесет хиляди души от моята раса, а в складовото ядро на този комплекс — достатъчно провизии, за да могат да преживеят няколко години.
— С колко бойни машини са оборудвани?
— Не знам — каза Кардас. — Със сигурност са се запасили с някакво въоръжение. Допускам, че ще имат най-вече от онези големи трикраки дроидеки, за да ги използват като гранични патрули в бъдещите си колонии. Може би ще са поне няколкостотин. По-голямата част от дроидите им обаче сигурно ще са обслужващи и ремонтни. От тях, предполагам, ще имат най-малко двайсетина хиляди.
— И тези механични служители ще имат същото изкуствено съзнание и механизъм както бойните машини?
Кардас наведе глава. Доста очевидно е накъде биеше Мискара с всички тези въпроси.
— Да, вероятно всички те биха могли да се приспособят за един или друг вид бойни действия — потвърди той. — Но хората там няма да се съгласят просто ей така да ви ги връчат. А и самите крайцери са наблъскани със страшно много огнева мощ.