— Ето тази част ми се струва най-трудна — призна Лорана. — Как успявате да разберете със сигурност кое е наистина правилно?
Оби Уан сви рамене.
— Когато си в състояние на вътрешен мир — каза той — и когато си истински настроена към Силата.
— Ако при мен изобщо това е възможно.
Оби Уан я погледна изпод вежди. От едната страна беше Анакин, който непрестанно се дърпаше все по-напред и вечно прекрачваше предела на възможностите си (въпреки че в интерес на истината в повечето случаи момчето постигаше успехи), а от другата страна — ученици като Лорана, която беше толкова сплашена от внушителното присъствие и огромната репутация на Кбаот, че се боеше дори да пробва да се простре отвъд онова, което вече знаеше.
Някъде сигурно имаше и среден вариант.
В продължение на няколко минути двамата повървяха мълчаливо, пробивайки си път между пешеходците и купувачите. Оби Уан Кеноби непрекъснато се оглеждаше за следи от присъствието на Риске или за признаци на някаква предстояща беда, каквато човек би очаквал на място като това. Същевременно се стремеше да не изпуска от поглед темето на своя ученик в тълпата отпред.
Докато вървяха така, му направи впечатление, че приближават една работилница за ремонт на плъзгачи от лявата страна. Отпред на тротоара продавачите бяха подредили няколко чисто нови двигателни части за реклама, а самите те се мяркаха в сумрака на магазина, където поправяха други машини. Няколко бролфи се мотаеха около изложените експонати. Повечето бяха на зряла възраст, но имаше и един не по-голям от Анакин тийнейджър. Оби Уан го изгледа от глава до пети, обръщайки внимание на червеникавокафявия му работнически гащеризон с множество джобове. Беше забелязал, че повечето бролфи не обичат да носят със себе си твърде много багаж. Явно това момче се различаваше от останалите и му харесваше да може да си мъкне малките притежания навсякъде.
Оби Уан Кеноби се усмихна сам на себе си. Едва ли тъкмо джедаите, които вечно обикаляха из галактиката с всичките си притежания на гръб или на кръста, имаха право да сочат с пръст към такива момчета. Той хвърли последен поглед към работилницата и понечи да се обърне, за да продължи по пътя си. Но за негова изненада нещо друго там отново привлече вниманието му. Нещо може би в самата поза на младежа. Или пък в начина, по който се оглеждаше около себе си.
Или може би бе съвсем лек подтик от Силата. Оби Уан Кеноби сбърчи чело и задържа погледа си върху тийнейджъра, като същевременно двамата с Лорана продължаваха да си пробиват път в навалицата.
И забеляза как младият бролф небрежно се приближи до окачените на витрината форсажни камери, а в дланта му изневиделица се появи неголяма ножица. Като хвърли нехаен поглед към майсторите в работилницата, той сръчно преряза връзките, на които висяха две от камерите, хвана ги във въздуха и ловко ги пъхна в гащеризона си. Миг по-късно ножицата също изчезна някъде и момчето бавно почна да се отдалечава от магазина. Вървеше с гръб към наблюдаващия го джедай и само след няколко крачки се сля с тълпата.
Оби Уан бързо хвана Лорана за рамото.
— Тийнейджър бролф в червеникавокафява дреха — й каза тихо, като кимна към посоката, в която бе изчезнало момчето. — Намери Анакин, открийте момчето и го проследете.
— Какво? — попита Лорана, взирайки се объркано в движещото се множество.
— Намери го и го проследете — повтори Оби Уан, докато се оглеждаше. От дясната им страна имаше тясна уличка, която разделяше десететажната сграда. — Тръгвай!
Все още видимо озадачена, Лорана кимна и забърза напред. Кеноби я проследи с поглед, докато видя как хваща Анакин и го заговаря. После се шмугна в малката пресечка, като заобиколи контейнерите за боклук. Двете сгради бяха високи най-малко към трийсетина метра — дори и да се опиташе да скочи с помощта на Силата, тази височина пак беше прекалено голяма за способностите му.
Ала разполагаше и с други възможности. Като се огледа в двете посоки на уличката, за да провери дали някой не го наблюдава, се присегна със Силата и направи първия скок.
Обувките му се оттласнаха в дясната стена на около четири метра над паважа. Оби Уан сви колене да поеме сблъсъка и преди да започне да пада, отново се оттласна още по-нагоре — този път към лявата стена. С този скок успя да преодолее още няколко метра. След това продължи по същия начин да отскача наляво-надясно, изкачвайки се все по-нагоре.
Успя да стигне до покрива с минимални натъртвания по коленете. Едва горе усети, че мускулите на краката му го болят от прекомерното усилие. Без да обръща внимание на болката, се затича до ръба на блока и се просна по корем, за да погледне надолу.