От тук улиците изглеждаха също толкова пренаселени, колкото и долу. Оби Уан Кеноби извади предавателя си и набра честотата на Анакин.
— Скайуокър — отговори прилежният глас на Анакин. — Каква е тази история с някакво момче в кафява жилетка?
— Той открадна чифт форсажни камери от магазина, който подминахме — обясни Оби Уан, като прикриваше очите си срещу слънцето с ръка и се опитваше да намери младия крадец в множеството.
— Като онези, които се използват в реактивните шейни ли?
— Точно така — потвърди Оби Уан. — Но освен това могат да се използват и като подръчен материал в двигателната система на домашно изработени бойни ракети.
От предавателя се чу леко съскане.
— Разбрах — гласът на Анакин доби внезапна сериозност. — Видя ли в коя посока тръгна?
— От магазина се насочи на запад. Но е възможно да е свил в друга посока… Стой малко… — с тези думи той се наведе още малко през ръба на покрива, понеже нещо червеникаво привлече вниманието му. После силуетът се мушна под някакъв сенник. Оби Уан премести поглед към другата страна на навеса и миг по-късно видя момчето да излиза от там.
— Ето го! — каза той на Анакин. — Сега се е запътил на север.
— На коя улица?
— Нямам представа — призна Оби Уан. — Вие двамата къде сте?
— Тъкмо подминаваме едно здание с огромна синьо-златиста табела, реклама на някакви лекарства — обясни Анакин. — От другата страна на улицата има окачено зелено платнище…
— Да! Видях ви — прекъсна го Оби Уан, щом ги забеляза. — Тръгнете по следващата улица отдясно и ще го видите една пресечка по-нататък.
Той проследи с поглед Анакин и Лорана, докато ускоряваха крачка. После отново съсредоточи вниманието си върху крадеца, като неколкократно съжали, че не бе взел макробинокъла. Долу Анакин определено носеше своя, но това сега не можеше да му помогне.
— Оби Уан?
Оби Уан отново включи предавателя си.
— Кажи.
— Завихме на север — докладва му Анакин. — Мисля, че го виждам пред нас.
— Спрете за малко — заповяда Оби Уан. Някакъв доста едричък бролф беше излязъл от една витрина и пресрещна крадеца на тротоара. — Струва ми се, че сега ще се отърве от откраднатата плячка. Дай ми Лорана.
За миг в предавателя настъпи тишина.
— Да? — се дочу чистият глас на Лорана.
— Продължете няколко крачки напред — й каза Кеноби. — Крадецът има среща с някого. Един едричък бролф с тъмносин шарф и светлосиня куртка отдолу.
— Виждам го — потвърди Лорана. — Приближава се до него… Изглежда, разговарят за нещо…
— Момчето предава ли му дюзите? Възрастният ми пречи и не мога да видя.
— И аз не виждам от него — каза Лорана със стегнат глас. — Не мога… А, ето сега се разделят.
— Мълнии! — процеди Оби Уан през зъби, докато наблюдаваше как двамата бролфи се разделят и по-младият продължава на север по пътя си. — Видя ли дали му предаде дюзите?
— Не успях да забележа — каза Лорана. — Съжалявам!
Оби Уан се начумери, докато наблюдаваше как двамата бролфи поемат в различни посоки. Със сигурност по-възрастният бе имал достатъчно време и възможност да вземе форсажните камери. Проблемът беше, че през същото това време е могъл просто да потвърди, че плячката е подходяща. Или да огледа дали по петите му няма опашка, или пък да даде на момчето някакви нови напътствия. И независимо в коя посока бе тръгнал едрият бролф, имаше и още една, напълно различна възможност. Цялата тази среща можеше просто да си е част от нормалното ежедневие на сенчестия свят на Барлок. Можеше да няма абсолютно никаква връзка с Пасел Аргенте и с параноичните страхове на Риске.
Но Риске бе очаквал проблемите да се появят именно от тази посока. А сега Оби Уан се бе натъкнал на нещо подозрително. Определено си струваше да проследи тази нишка.
И ето го сега — безсилен наблюдател от един висок покрив, на цяла пресечка разстояние.
— Ами тогава явно ще трябва да проследим и двамата — реши той и хвърли поглед към покривите на близките сгради. Само ако можеше да прескочи на следващия… И после на по-следващия… А после да намереше някоя бърза стълба или турболифт, за да слезе обратно до нивото на улицата…
Но, уви, посред бял ден в централната част на този пренаселен град съществуваше огромна вероятност някой да го забележи и да разкрие самоличността му. А още щом усетеха, че по петите им е тръгнал джедай, потенциалните атентатори щяха да потънат вдън предградията толкова бързо и толкова надълбоко, че даже и професионален ловец на глави, като Риске, нямаше да може да ги открие.