Оби Уан на свой ред погледна въпросително към тримата бролфи.
— Разбира се, действайте — каза чичото на Дуефгрин, като махна с ръка. — Колкото по-скоро тази ламаринена купчина се махне от двора ни, толкова по-скоро съседите ще престанат да се оплакват.
— Благодаря — каза Кеноби и мислено зачеркна тези трима бролфи от списъка със заподозрените. Щом с такава готовност позволяваха на някакви непознати да им се ровят в задния двор, най-вероятно нямаха какво да крият. — Добре, Анакин, тръгвай. Недей да се бавиш обаче.
— Добре — отговори Анакин през рамо. Двамата с Дуефгрин вече бяха погълнати в някаква техническа дискусия. — Когато ти свършиш, и аз ще съм готов.
— Това май съм го чувал и преди — промърмори Оби Уан под нос, докато проследяваше с поглед как двамата тийнейджъри изчезват в дупката.
Имаше и още една възможност, разсъди той. Може би самият Дуефгрин се беше забъркал с групата на заговорниците, без непременно чичо му да знаеше нещо по този въпрос. Нямаше да е зле сега да използва заетостта на младежите и да се поразходи около жилищния пръстен, за да проучи с помощта на Силата дали някъде на това място нямаше нещо подозрително.
А после щеше да изтръгне Анакин от заниманията му с този Дуефгрин и заедно щяха да проверят какъв ли пък бе късметът на Лорана.
Лорана бе забелязала, че младият крадец напусна мястото на срещата с нехайна походка. У него не се долавяше никакъв признак на притеснение, че може да го следят. Сякаш изобщо не му пукаше от това.
Възрастният бролф обаче представляваше напълно различна гледка. Беше видимо напрегнат и непрестанно се оглеждаше подозрително във всички посоки. Само дето не носеше табелка с надпис „Притеснен съм“. На всеки десетина крачки хвърляше поглед през рамо назад, а при всяко следващо кръстовище пресичаше улицата от другата страна. На няколко пъти сменяше посоката или се спираше за минутка-две пред някой магазинерски щанд и се правеше, че разглежда стоката, докато в същото време тайно изучаваше идващите зад гърба му минувачи.
Поведението му беше толкова нелепо, че изглеждаше почти забавно. Но на Лорана не й беше смешно. Риске беше професионалист и движенията му издаваха обиграност и вещина. Този бролф беше на другия полюс. Очевидно бе аматьор в конспиративните дела и това си личеше в нешколуваните му действия и липсата на каквато и да е изтънченост. А често именно дилетантите — с цялата им непресметливост, несъобразителност и непредвидимост — можеха да се окажат доста по-опасни съперници.
За щастие тъкмо дилетантите бе много по-лесно и да ги заблудиш. По време на обучението си за джедай Лорана бе успяла да усвои някоя и друга тънкост относно проследяването на хора. Затова през следващия час прибягна до почти всички заучени похвати. Променяше разстоянието между себе си и бролфа, шмугваше се в странични улички и входове, за да го изпревари, и периодично сменяше външния си вид, като ту вдигаше, ту сваляше качулката си или преправяше прическата си в най-разнообразни варианти.
В крайна сметка параноята на бролфа започна да се уталожва и лъкатушещата му походка постепенно се изправи и той се насочи на север. Лорана изостана колкото е възможно по-назад, като мимоходом забеляза как скъпата украса на жилищата и магазините край нея намаляваше все повече и повече. Навлизаха в един от по-бедните райони на квартала. Допреди малко по-богатите резиденции имаха високи до гърдите стени и огради, а тук вече ограниченията се маркираха от ниски плетове с гъста растителност. Тя забеляза, че неколцина от пешеходците тук носеха туники с отличителните белези на миньорската гилдия и повечето я оглеждаха, докато минаваше между тях.
На няколко пъти й хрумваше да се обади на Оби Уан Кеноби и да го помоли за съвет или за помощ. Ала много повече й се приискваше просто да се обърне и да се върне в познатата част на градския център, като остави всички заговори и контразаговори да бъдат разплетени от онези, които имаха повече мъдрост и опит.
Тогава обаче си поемаше дълбоко въздух, присягаше се към Силата за подкрепа и продължаваше напред. Един джедай не би трябвало никога да се обръща от пътя си просто защото му се е сторил труден или пълен с опасности.
Тъкмо минаваше покрай поредния нисък плет, когато внезапно усети леко предупредително трепване в Силата.
Въпреки обзелия я импулс да се спре и да се огледа, продължи спокойно напред. Смътното усещане за наближаваща заплаха все още беше прекалено неопределено и ако сега се спреше изведнъж, със сигурност щеше да се издаде на евентуалните врагове, че е усетила присъствието им. Само още няколко крачки, само една лека непредпазливост от тяхна страна — и щеше да може да вземе инициативата в свои ръце.