— Вие сте болезнено откровен, командире — отбеляза Кардас.
— Просто се уча да разбирам как разсъждават и действат другите раси — отговори Траун, а усмивката му угасна. — Вероятно тъкмо затова изпитвам толкова трудности с философията на безучастното изчакване вместо на превантивното действие.
— Вероятно е така — кимна Кардас. — Но ако мога да отбележа, искрено се съмнявам онези раси, на които помагате, да имат каквито и да е възражения относно моралната страна на вашите превантивни действия.
— Това е вярно — съгласи се Траун, — макар че понякога благодарността им се изпарява доста бързо.
— Понякога — призна Кардас, — но невинаги.
8.
С дълбока въздиша Оби Уан изключи предавателя си и го пъхна обратно в колана си.
— Още ли няма нищо? — попита го Анакин.
— Не — отговори Оби Уан и се загледа в смрачаващия се небосклон.
Вече започваха да се появяват звезди, а навсякъде около тях една по една се запалваха светлините в жилищата на бролфите. Градът се подготвяше за настъпването на вечерта.
Анакин промърмори едва доловимо:
— Трябваше да се опитаме да я потърсим по-рано.
— Нали се опитахме — му каза Оби Уан Кеноби. — Обаче тогава ти беше прекалено зает да си играеш с шейната на Дуефгрин, за да забележиш това.
— Извинете ме, учителю, но не си играех, а работех — обидено натърти Анакин. — А бролфът, когото търсим, се нарича Джомпфи, живее в жилищния пръстен „Покритият шубрак“ и май ще използва откраднатите форсажни камери за някакъв свой спидер, с който нелегално пренасял рислови пръчици за карфите.
Оби Уан изгледа своя ученик изненадано.
— Това пък кога успя да го научиш?
— Когато вие се размотавахте из квартала в търсене на насоки — отговори Анакин. Не беше лесно да демонстрира едновременно и обида, и самодоволство, но някак си успя да го постигне. — Чак тогава хлапето се отпусна и се разприказва. Струва ми се, че няма навика да се доверява на възрастните много-много — сбърчи той нос.
— Трябваше да ми кажеш това в мига, когато се добра до тази информация — скара му се Оби Уан и пъхна информационния чип с градската карта в електронния си бележник, за да зададе координатите на жилищния пръстен. — Или не ти е хрумнало, че Лорана може да е в беда?
— Напротив. Но също така ми хрумна, че ако ние двамата бяхме решили да изхвърчим от тук като на пожар, тогава Дуефгрин сигурно щеше да заподозре нещо и да се обади на Джомпфи — възрази Анакин.
— Не забравяй кой си, ученико — предупреди го Оби Уан.
Като че ли напоследък това предупреждение излизаше все по-често и по-често от устата му.
Анакин въздъхна театрално:
— Моите извинения, учителю!
На екрана на електронния бележник се появи карта, която им показа най-прекия път към жилищния пръстен „Покритият шубрак“.
— Ето го — Оби Уан наклони бележника пред очите на Анакин.
— Но това не е посоката, в която тръгна той, когато се разделиха с Дуефгрин — отбеляза момчето с безпокойство.
— Знам — каза мрачно Оби Уан. — Но за момента не разполагаме с нищо друго. Да отидем да хвърлим един поглед.
Районът, в който се намираше жилищният пръстен „Покритият шубрак“, не се различаваше от много други, които Оби Уан беше виждал по време на пътуванията си из Републиката. Мястото беше бедно, но чисто. Явно хората тук работеха усърдно и макар да не изкарваха много, работливостта им бе знак за гордост и честолюбие.
Беше чувал, че някои джедаи гледат на подобни места с пренебрежение и надменност. Самият той обаче предпочиташе да се движи тъкмо сред такива хора вместо сред достолепните обитатели на Корускант, които имаха многократно по-големи възможности и далеч по-лъкатушеща етика. Повечето обитатели на тези места се държаха приветливо и прямо, необременени от тайни политически амбиции или скрити копнежи за високи постове и власт.
Най-малкото, ако някой тук поискаше да те прониже в сърцето, щеше да го направи с нож, а не с лукава усмивка.
— Откъде ще започнем? — измънка Анакин, когато двамата се спряха пред един невисок плет от другата страна на улицата.
— Като за начало можете например да се махнете от пътя ми — промърмори непознат глас зад гърба им.
Оби Уан се извърна рязко, а ръката му се шмугна под туниката, където бе скрит лазерният му меч. Зад прикритието на един по-висок плет зад тях, край който бяха минали току-що, се показа едно лице.
Беше им необходимо само един поглед.
— Здравей, Риске — Оби Уан отпусна пръстите си около дръжката на меча си. — Да не очаква човек да те срещне точно тук!