Бролфът реагира удивително бързо. Почти в същия миг, когато острието на меча изчезна, той отскочи настрана, запокити дръжката на меча в лицето на Оби Уан и с обигран жест измъкна бластер изпод куртката си.
Реакцията му бе бърза, но наивна. Срещу него стоеше джедай с отработени рефлекси. Преди бролфът да се приготви за скок, Оби Уан вече бе извадил собствения си меч. Присегна се със Силата, хвана меча на Лорана и след това включи своя, внимателно отбивайки един изстрел от оръжието на бролфа нагоре към звездното небе.
Бролфът продължи упорито да стреля в него с праволинейната наивност на боен дроид. Оби Уан бързо премина в боен режим, вниманието му се насочи изцяло напред и той се остави на Силата да направлява ръцете му в отбиване на изстрелите, като междувременно напредваше крачка след крачка към своя противник.
И тогава независимо от фокусираното напред внимание той смътно усети как от другата страна на улицата се случва нещо. Бролфът очевидно също видя или чу нещо, понеже за частица от секундата вниманието му се раздвои и той отклони погледа си.
Тъкмо от тази възможност се нуждаеше и Оби Уан. Като направи доста дълъг скок напред, той завъртя меча си с кратък и точно премерен удар, разрязвайки бластера на противника на две.
Бролфът го бе нападнал доста бързо. А сега с не по-малка скорост захвърли остатъка от бластера на паважа и си плю на петите, доколкото можеха да го носят късите му крака. За миг Оби Уан се зачуди дали да не го последва, но после размисли и се обърна към къщата, от която бе излязъл.
И едва сега осъзна, че Анакин вече не е зад гърба му.
— Мълнии! — изруга той полугласно и се затича.
Някъде във вътрешността на къщата видя приглушено синьо блещукане и когато приближи до открехнатата врата, от вътре чу и познатия звук от лазерния меч на ученика си. Оби Уан забърза и пристъпи вътре.
Откри Анакин в една от вътрешните стаи. Стоеше над отпуснатото тяло на Лорана, а лазерният му меч бе изправен в отбранителна позиция към двама бролфи, които се бяха свили в ъгъла. Трети бролф лежеше безжизнен на пода, а до него се търкаляха остатъците на бластер.
— Учителю — Анакин безуспешно се опитваше да си придаде спокоен вид. — Открих я.
— Виждам — Оби Уан изключи лазерния си меч и коленичи до младата жена. Дишането и пулсът й бяха бавни, но ритмични. — Какво сте използвали върху нея? — той се обърна настоятелно към бролфите в ъгъла.
Никой не отговори.
— Не видях нищо, когато влязох — вметна Анакин.
— Значи сигурно е все още у тях — Оби Уан мина покрай своя ученик, включи меча си и започна застрашително да се приближава към тях.
Подобно на бролфа, с когото се беше срещнал навън, никой от двамата не изпитваше особено желание да се превръща в герой.
— В него е! — проговори единият бързо и сръга с пръст своя събрат по хълбока.
— Да, ето го — потвърди другият и като измъкна една спринцовка от вътрешния си джоб, я подхвърли пред краката на Оби Уан.
— О, благодаря! — каза джедаят учтиво. — Нека да добавим и предавателите ви към тази купчина, става ли? А, и всички оръжия, ако обичате.
След миг до спринцовката изтрополиха два предавателя и чифт дълги ножове.
— Какво да правим с тях? — запита Анакин.
— Зависи какво са използвали, за да я упоят — каза Оби Уан застрашително, като отново изключи лазерния си меч и вдигна спринцовката от пода. Както и очакваше, по нея нямаше надпис. Затова реши да прибегне до джедайските си техники за усилване на сетивата, капна една малка капка от течността на ръкава си и внимателно я помириса.
Беше му достатъчен само един опит.
— Няма проблем — успокои той Анакин и постепенно отпусна сетивата си. — Упойката не е твърде силна и определено не е отрова. Когато се разсее, тя ще се оправи — той поклати глава и се обърна към бролфите: — Което пък означава, че тези двамата не ги грози обвинение в убийство. Или поне докато ракетата им не се взриви.
И двамата затворници започнаха видимо да треперят при споменаването на думата „ракета“.
— Ние нямаме нищо общо! — плачевно занарежда единият. — Идеята беше на Филвиан. Негова и на оня човек…
Оби Уан сбърчи вежди. Във всичко това имаше забъркан човек!?
— Какъв човек? — попита той настоятелно. — Как се казва?
— Нарича себе си Пазителя — каза бролфът. — Само това знам.
— А как изглежда?
Бролфът погледна безпомощно към своя събрат.
— Като… човек — каза вторият бролф и помаха неопределено.
— Дали не им трябва малко повече мотивация да говорят, учителю? — обади се Анакин с твърд глас.
Оби Уан потисна напиращата си усмивка. От личен опит знаеше, че изречените от четиринайсетгодишно хлапе заплахи рядко вършат работа.