— Ще очакваме да удържиш на думата си — каза Улиър. — Сигурен ли си, че няма как да те убедим да дойдеш с нас? Ти си на светлинни години пред повечето от другите техници, които ни пращат тук.
Един мускул трепна на бузата на младия мъж.
— Съмнявам се, че е така, но все пак ви благодаря. Просто още не съм готов да се простя с цивилизацията.
— Ти по-добре се надявай цивилизацията да не се прости с теб — предупреди го Таркоса. — Щото, както са тръгнали нещата на Корускант, аз не бих залагал на тях прекалено.
— Възможно е — каза уклончиво механикът и вдигна кутията с инструментите си. — Ще се видим по-късно.
— Добре — каза Улиър. — Пак благодаря!
Механикът се усмихна и напусна стаята.
— Готин тип — отбеляза Таркоса. — Успя ли да чуеш името му?
Улиър поклати глава отрицателно.
— Май че беше Дийн-нещо-си. Ама няма значение. Едва ли някога ще го видим пак след утре — Улиър се огледа и като посочи надолу, продължи: — Добре, сега. При отрицателните куплунги трябва да влезе онази рейка с противошокови буфери…
— От тук може да се контролира цялата система — каза капитан Пакмиллу и помаха с ципестата си длан към просторния комбиниран оперативен център на „Изходящ полет“. — А това означава, че ако на някой от крайцерите стане авария или произшествие, за това ще могат да се вземат съответните мерки, без да е необходимо физически да изпращаме дотам оперативни служители.
— Впечатляващо — каза Оби Уан и се огледа наоколо.
Комбинираният оперативен център бе разположен непосредствено зад пресечения коридор под комплекса на мостика и контролната зала. Помещението му заемаше сигурно най-малко трийсет метра назад и изпълваше цялото свободно пространство между двата основни извити коридора на крайцера. В момента центърът представляваше истински кошер от активност. Десетки представители на човешката и на много други раси се щураха напред-назад, а множество люкове и навигационни конзоли зееха отворени в очакване на последни проверки и настройки.
— Какво е онова нещо? — Анакин сочеше към една ниска конзола през две редици от мястото, където бяха застанали. — Прилича на система за навигация и мониторинг на реактивни шейни.
— Имаш зорък поглед, младежо — каза капитан Пакмиллу и огромните му очи се извъртяха към момчето. — Да, точно това е. Използваме я, за да контролираме нашата собствена флота от спидери и шейни.
— Шегувате се! — възкликна Оби Уан и изгледа конзолата намръщен. — Да не искате да кажете, че по тези коридори се карат шейни?
— „Изходящ полет“ заема огромна площ, учителю Кеноби — припомни му Пакмиллу. — Наистина, всеки от крайцерите е свързан със съседите си и с ядрото посредством пилони с няколко турболифта. Въпреки това обаче по-голямата част от придвижването тук не може да става с турболифтовете. Затова решихме да прибегнем до помощта на спидерите. Те са важна част от транспортната система на борда, за да могат членовете на екипажа да се придвижват, където трябва, както в извънредни ситуации, така и в ежедневната си работа.
— Добре, ама защо точно шейни? — настоя Оби Уан. — Нямаше ли да е по-безопасно и по-сполучливо да се проектира една повсеместна система от турболифтове?
— О, със сигурност — избоботи капитан Пакмиллу. — Но за съжаление тя би оскъпила проекта неимоверно. Първоначалните крайцери не бяха снабдени с такава система, а Сенатът не сметна за необходимо да заплати разноските за подобно оборудване.
— Тези навигационни системи обаче изглеждат доста добри — отбеляза Анакин. — Някои от реактивните шейни на Татуин ги използват, когато правят изпитания на някоя нова писта.
— Да, обаче на новите писти на Татуин не можеш да видиш навалици от петдесетина хиляди души, които претичват пред реактивните шейни в отчаяни опити да не бъдат сгазени — посочи Оби Уан.
— Ама има предостатъчно животни на пистите — натърти саркастично Анакин. — Например някой разсеян дюбак или някоя заблудена банта.
— Анакин… — започна предупредително Оби Уан.
— Вече сме направили тестове на контролната система, учителю Кеноби — вметна бързо капитан Пакмиллу. — И както посочи ученик Скайуокър, тя си работи доста добре.
— Приемам думите ви на доверие — каза Оби Уан и мрачно изгледа Анакин.
Напоследък момчето развиваше лошия навик да показва незачитане и неуважение към авторитета му. Особено често това се случваше на публични места, където Анакин вероятно смяташе, че учителят му ще избягва да го укорява. Оби Уан знаеше, че това отчасти се дължеше и на възрастта му, но дори и така подобно поведение си оставаше неприемливо.