— Да — потвърди тя. — Защо?
— Щото си имаме един Джинзлър в нашата фирма — каза той и като измъкна един предавател, въведе някакъв код. — Човек на име Дийн. Да не би да сте роднини нещо?
— Не знам — каза Лорана. — Била съм само на десетина месеца, когато са ме взели в Храма на джедаите. Затова не знам нищо за семейството ми.
— Какво, те никога ли не са идвали да ви видят?
— Не е разрешено там да те посещават роднини — обясни му Лорана.
— Аа — каза другият и в гласа му пролича явна изненада. От предавателя прозвуча тонът за разговор и той го вдигна към лицето си. — Ей, Джинзлър? Тук е Брукс. Къде си?… Аха, добре… Ами добре, намери спирка и прескочи насам, към столовата… Защото аз ти казвам, затова. Просто искам да те видя…
С тези думи той изключи предавателя си и го окачи на колана.
— Насам, джедай Джинзлър — той посочи към една от щирбордовите врати на комбинирания оперативен център.
— Но нали ви казах, че не го познавам… — възрази Лорана, докато двамата отиваха към вратата.
— Да, може би вие не го познавате, ама може той да ви познава — каза Брукс. Двамата излязоха в коридора и се запътиха към най-близкия турболифт. — И си струва да проверим тая работа, нали?
Лорана усети твърда буца в стомаха си.
— Ами добре.
Двамата взеха турболифта, спуснаха се три етажа под командната палуба и след като извървяха разстоянието по един тесен коридор, се озоваха в просторно, пълно с маси помещение, в чийто край имаше дълъг барплот. Около десетина представители на различни раси, включително на човешката, бяха насядали по двама-трима тук-там около масите и тихо си бъбреха над разноцветни напитки. Три дроида сервитьори се въртяха насам-натам зад барплота.
— Ето го — каза Брукс и посочи една маса в близост до черната стена. На нея седеше самотен тъмнокос мъж. Беше обърнат с гръб към залата, а дланите му стискаха голяма халба, от която се издигаше топъл дим. — Елате, ще ви представя.
Той закрачи през помещението, като по пътя кимаше и разменяше поздрави със седящите. Лорана го последва и усети как малките й опасения започваха да придобиват все по-осезаема форма. Когато се приближиха на около три метра за гърба на седящия, той леко се обърна и едва сега Лорана успя да зърне профила му.
Беше същият мъж, когото бе срещала толкова много пъти на Корускант. Тя се спря неуверено и цялото й тяло се изопна напрегнато. Брукс не забеляза това и продължи към масата.
— Ей, Джинзлър — каза той, когато стигна до него и помаха с ръка към Лорана, — искам да те запозная с един човек.
Младият мъж се извъртя към тях в стола си.
— Няма нужда — каза той. Гласът му бе равен, но в него се долавяха осезаеми нотки на напрежение и горчилка. — Джедай Джинзлър, предполагам.
С усилие Лорана успя да намери гласа си.
— Да — потвърди тя. Думата прозвуча по-спокойно, отколкото очакваше. — Дийн Джинзлър, предполагам?
— Да не би вие двамата вече да се познавате? — Брукс озадачено местеше поглед ту към единия, ту към другия.
— Едва ли — каза Джинзлър. — Тя ми е само сестра.
— Какво? — заекна Брукс и невярващо продължи да мести поглед от него към нея и обратно. — Ама аз си мислех…
— Благодаря ви — каза Лорана, като улови погледа му и едва забележимо кимна към вратата.
— Ъ-ъ… добре — и без да откъсва поглед от тях, Брукс започна заднешком да си проправя път между масите към входа на столовата. Ръцете му внимателно опипваха зад гърба му за евентуални препятствия по пътя. Накрая той стигна до вратата и бързо излезе.
— Допускам, че ще искаш да седнеш — каза Джинзлър. Гласът му изразяваше видимо желание да я предизвика по някакъв начин.
Лорана отново насочи вниманието си върху него. Той я гледаше от стола си със същото онова огорчение, което бе успяла да усети при предишните им срещи. За разлика от очакванията й обаче очите му не бяха тъмни, а имаха същия необичаен нюанс на сивия цвят като нейните.
— Да — каза тя и заобиколи един стол от далечната страна на масата. После събра дрехата си около себе си и внимателно седна на стола.
— Допускам, че сега трябва да те поздравя за успешното преминаване на изпитанията — каза Джинзлър. — Вече си истински джедай.
— Благодаря — промълви Лорана, изучавайки лицето му. Наистина в него имаше някаква семейна прилика, това бе видимо. Колко странно, че досега не бе забелязала това. — Значи следите тези неща?
— Родителите ми ги следят — каза той и устните му се стегнаха. — Нашите родители, искам да кажа.
— Да — промълви тя. — Боя се, че не знам нищо за тях. Или за вас…