— Еми много ясно. Обаче аз знам всичко за теб. Всичко! От обучението ти като дете, през ученическия процес при джедай Хоръс Кбаот до първия ти лазерен меч и сега до издигането ти в рицарско звание.
— Впечатлена съм — каза Лорана и се опита да се усмихне колебливо.
— Не си прави труда — каза той, без да отговаря на усмивката й. — Знам всичко това само защото родителите ми имат познат, който работеше в Храма на джедаите. И всяко едно твое постижение те ми го набиваха в главата. Защото те обичаха — с тези думи той леко изсумтя. — Но, уви, ти няма как да знаеш това. Защото така и не си направи труда да се поинтересуваш.
Той откъсна очи от лицето й и като ги сведе надолу, шумно отпи от напитката си. Лорана го изгледа в продължение на един дълъг миг и премига от огорчението и стаения гняв, които се издигаха от брат й както изпаренията от халбата му. Какво бе сторила, за да предизвика толкова неприязнени чувства у него?
— На нас като ученици не ни беше позволено да знаем каквото и да е за семействата ни — наруши мълчанието тя. — Дори и сега, след като вече съм джедай, на подобно нещо все още се гледа с неодобрение.
— Да, бе — каза той, — точно така.
— А и си има основателни причини за това — продължи Лорана неотклонно. — В нашата Република има много светове, където семейните връзки и родословната позиция играят огромна роля в местната култура. А когато един джедай знае от коя фамилия произлиза, това може да повлияе върху безпристрастното отношение, с което разрешава споровете в съответния свят.
— Но не пречи самото семейство да се поинтересува от теб и да те намери, нали? — изстреля той в отговор. — Понеже моето направи точно това. Дори и след като твоите скъпоценни джедаи уредиха да ги уволнят, те все пак не се отказаха и продължиха някак си да намират информация за теб…
— Почакайте малко — прекъсна го Лорана. — Как така са били уволнени? Кой е уредил да ги уволняват?
— Вие, джедаите, да нямате проблеми със слуха? — раздразни се той. — Нали вече ти казах. Един от вашите възвишени и могъщи джедаи. Майка и татко бяха цивилни работници в Храма. Занимаваха се с поддръжка и ремонт на електрооборудването в общите помещения. И си бяха наистина добри специалисти. Само че, когато теб те взеха в Храма, се наложи да ги уволнят от там. Твоите джедаи явно не искаха да им позволят да работят в същата сграда, където се намираш ти.
Лорана усети как стомахът я присвива. Не бе чувала нищо за този конкретен инцидент, макар че знаеше за други подобни развития. Сега обаче очевидно нямаше никаква полза да се опитва да се впуска в обяснения за необходимостта от изолационната политика на Храма.
— Успяха ли да си намерят друга работа?
— Не, всички вкъщи умирахме от глад — натърти той. — Естествено, че си намериха работа. Значително по-нископлатена, разбира се. Но за всичко това се наложи да си опаковаме багажа и да се преместим на друго място. Понеже на никого не му бе минало през акъла да ни уведоми, че вече не можем да живеем в Храма, след като ти ще бъдеш обучавана там. Но това няма значение.
— А какво има значение тогава?
В продължение на един дълъг миг той продължи да се взира в нея, а бурята в него не спираше да бушува като ледовит океански прибой.
— Вие, джедаите, си мислите, че сте съвършени — каза най-накрая. — Въобразявате си, че знаете какво е добро и зло, какво е правилно и неправилно. И се опитвате да го налагате на всички във всичко. Колко много се заблуждавате!
Лорана почувства буца в гърлото си.
— Какво се е случило с теб, Дийн? — запита тя нежно.
— А, значи сега си говорим на „ти“ и на малко име, така ли? — каза той презрително. — Сега вече искаш да си придадеш вид на моя любяща сестра, така ли? Да не си мислиш, че можеш просто ей така да махнеш с ръчичка или с вълшебната си лазерна пръчица, и всичко ще се компенсира изведнъж?
— Какво трябва да се компенсира? — настоя Лорана. — Моля те, кажи ми. Искам да знам.
— Мислех, че джедаите знаете всичко.
Лорана въздъхна.
— Не, разбира се, че не знаем всичко.
— Е, точно това нямаше никога да го чуеш от родителите ни — процеди през зъби той. — За тях ти вечно беше съвършената сестра, с която всички останали трябваше да се сравняваме. „Лорана би направила това така…“, „Лорана би направила онова онака…“, „Лорана би казала това…“, „Лорана би казала онова…“ Все едно живеем в подножието на някакво малко божество. И всичко бе толкова съвършено абсурдно! Защото те нямаше как да имат каквато и да е представа, какво точно би могла да направиш или да кажеш ти в дадена ситуация. Защото, когато те пратиха там, ти дори не можеше и да ходиш!