С тези думи погледът му охладня още малко.
— Но, разбира се, теб те нямаше наблизо, за да те посочат. И тъкмо затова тактиката им действаше толкова безотказно. Теб те нямаше вкъщи, за да видят как допускаш грешки или как изпускаш нервите си, или как разливаш храна на пода. Буквално можеха да си направят някъде вкъщи един малък олтар на теб, без да им се налага изобщо да излизат от къщи, да не би случайно да се спука сапуненият мехур, който бяха изградили около теб.
Той вдигна за малко халбата си, но после я остави обратно на масата, без да отпие.
— Обаче аз знам — изръмжа след това той, — защото те наблюдавам. Ти не си съвършена. Дори не се доближаваш до някакво съвършенство.
Лорана мислено се върна към изтощителните години на обучението си и непрестанните критики на Кбаот отново зазвучаха в главата й.
— Наистина — промълви тихо тя. — Далеч съм от съвършенството.
— А и освен това не си особено наблюдателна — продължи той и протегна ръка към нея. — Дай да го видя това твое прословуто оръжие.
— Меча ми ли? — смръщи се тя и като го откачи от колана си, го постави на масата.
— Да, именно него — каза той и протегна ръка да го докосне. — Това е аметист, нали?
— Да — тя съсредоточи вниманието си върху копчето за задействане на меча. — Беше ми подарък от някакви хора, на които учителят Кбаот е помогнал на средните нива на Корускант.
Джинзлър поклати глава отрицателно.
— Не, той беше подарък от родителите ти. Те познаваха онези хора и ги помолиха да ти го подарят вместо тях — при тези думи устата му се изкриви. — А ти дори това не успя да отгатнеш, нали?
— Естествено, че не — отвърна Лорана. Сега вече нейното чувство за вина се смесваше с гнева и огорчението на този човек и заплашваше да се превърне в неин собствен гняв. — Откъде съм можела да го разбера?
— Ами нали си джедай — изстреля отговора си Джинзлър. — Нали от теб се очаква да знаеш всичко. Обзалагам се, че твоят учител Кбаот много добре е знаел откъде идва аметистът.
Лорана внимателно си пое дъх.
— Какво искаш от мен, Дийн?
— Ей, не аз, а ти дойде тук да ме търсиш — възрази той. — Кажи ми какво искаш ти.
В продължение на един кратък момент тя се вгледа в очите му. Наистина, какво искаше тя от него?
— Искам да приемеш нещата такива, каквито са — отговори най-после тя. — Миналото е минало. Никой от нас не може да го промени.
— Искаш от мен да не променям миналото? — каза той хапливо. — Е, добре. Това мога да го направя.
— Искам също така да приемеш, че независимо какво изпитваш към твоите родители… ъ-ъ, към нашите родители… твоята лична стойност като човешко същество не зависи по никакъв начин от тяхното мнение или оценки — продължи тя, пренебрегвайки язвителната му забележка.
Той изсумтя.
— Съжалявам, ама нали вече ти обещах да не променям миналото — каза той. — Нещо друго?
Лорана го погледна право в очите.
— Искам да престанеш да мразиш — каза тя тихо. — Да престанеш да мразиш самия себе си… и да престанеш да мразиш мен.
Тя забеляза как няколко мускула потрепериха за миг на врата му.
— Аз не мразя — каза той с твърд глас. — Омразата е емоция, а джедаите не изпитват емоции. Нали така беше?
— Ти не си джедай.
— Аа, и точно в това е истинската трагедия, нали? — каза той горчиво. — Ето това искаха майка и татко толкова много. Да си имат джедай. А пък аз не съм джедай, нали! Но това мен не ме притеснява. Въпреки всичко аз мога да я играя тази игра. „Няма емоция, има мир. Джедаите не властват над другите, а им служат за доброто на галактиката. Джедаят цени живота във всичките му форми“. Ето, виждаш ли?
Внезапно Лорана реши, че вече й стига толкова.
— Съжалявам, Дийн — тя се изправи. — Съжалявам за болката ти, която не мога да изцеля. Съжалявам за личните ти загуби, които няма начин да ти възстановя — с тези думи тя се насили да го погледне право в очите. — И съжалявам, като виждам как си на път да пропилееш целия си живот. А това е решение, което можеш да вземеш единствено ти.
— Очарователно! — каза той. — Единственото нещо, по което никой не може да се конкурира с джедаите, е в произнасянето на големи речи. Особено при раздяла — с тези думи той повдигна вежди. — А това си беше прощална реч, нали?
Лорана се огледа из столовата, сякаш едва сега си припомняше къде се намира. „Изходящ полет“…
— Аз още не съм взела решение…
Джинзлър отново повдигна вежди:
— Да не би да имаш право на собствено мнение? Мислех, че Съветът на джедаите взема всички решения вместо теб.
— Надявам се, че ще намериш своя път, Дийн — Лорана вдигна лазерния си меч и отново го постави на колана си. — Надявам се, че ще намериш своето изцеление.