— Да разбирам ли, че все още не сте провели такъв разговор с тях?
— Разбира се, че не — в гласа на Кбаот се прокрадна нотка на изумление. — Че кой родител не би бил горд да има син или дъщеря джедай?
Оби Уан се напрегна.
— Но ако поради една или друга причина те не виждат нещата по този начин…
— По-късно — прекъсна го Кбаот и посочи към една врата вдясно от тях. — Пристигнахме.
Конферентната зала бе едно от многобройните неголеми помещения за срещи, които можеше да се видят навсякъде из този модел крайцери. В далечния й край, застанал до един подиум, учителят Джъстин Манинг съсредоточено слушаше една жена от първия ред, която му задаваше въпрос. От двете му страни бяха застанали двама дуряни.
Срещу тях на няколко редици столове, изпълвайки почти цялото възможно пространство на залата, бяха насядали може би най-малко четирийсет мъже, жени и деца. Много повече от трите семейства, за които им бе говорил Хоръс Кбаот.
Самият Кбаот също бе озадачен от гледката.
— Какво, по…? — промърмори той тихо, а очите му остро огледаха седящите в стаята.
— Може да са довели и приятелите си? — предположи Анакин неуверено.
— Никакви приятели не се канят на тези срещи — изръмжа Кбаот и понечи да мине отпред, но после сякаш размисли.
Вместо това направи припрян жест с дясната ръка. Оби Уан се обърна в тази посока и видя Лорана Джинзлър. Тя се отдели от задната стена на помещението, където бе стояла до този момент, и се запъти към тях.
Когато ги приближи, им кимна за поздрав.
— Учителю Кбаот — каза тя тихо, — учителят Манинг предполагаше, че може да се отбиете тук на посещение.
— И много добре, че дойдох — каза Кбаот нервно. Гласът му беше тих, но Оби Уан видя как неколцина от седящите се извърнаха да видят какво става. — Какво правят всички тези хора тук?
— Учителят Манинг реши да покани и всички вторични заедно със семействата им — обясни Лорана.
— „Вторични“ ли? — запита Оби Уан.
— Онези, които имат някаква незначителна латентна чувствителност към Силата, но тя е прекалено малка, за да могат някога да станат джедаи — обясни Кбаот и хвърли разлютен поглед през стаята към Манинг. — Ами вие, джедай Джинзлър? Защо сте изоставили задълженията си на крайцер К–1?
— Учителят Манинг ме помоли да дойда — каза тя с напрегнат глас.
Кбаот изръмжа и каза с мрачен глас:
— Ясно.
Те изчакаха мълчаливо, докато Манинг отговаряше на зададения въпрос — нещо във връзка с преразпределението на дажбите на онези деца, които ще бъдат включени в обучението. После той запита дали някой има допълнителни въпроси. Никой не реагира и с няколко последни думи на благодарност той закри събранието.
Аудиторията се запъти към изходите, а Кбаот закрачи по пътеката между тях към предната част на залата. Оби Уан тръгна след него, съпроводен от двете страни от Анакин и Лорана. Доколкото той можеше да долови от откъслечните разговори, повечето участници в срещата наистина изглеждаха доволни и даже въодушевени от факта, че в семействата им има бъдещи джедаи.
Повечето. Но не всички.
Манинг кимна за поздрав, когато се приближиха до него.
— Учителю Кбаот — каза той. — Учителю Кеноби, млади Скайуо…
— Какво си въобразявате, че правите, като докарвате и вторичните семейства на тази среща? — прекъсна го рязко Кбаот.
— Мислех, че ще е добре да уведомя всички наведнъж защо са били избрани да се включат в „Изходящ полет“ — каза Манинг. Гласът му бе спокоен, но Оби Уан забеляза, че ъгълчетата на очите му бяха напрегнати. — Тъй като именно вторичните биха могли в бъдеще да станат родители на следващото поколение джедаи, сметнах за необходимо да ги уведомя какво могат да очакват.
— С този въпрос можехме да се занимаем, ако и когато се случи — изръмжа Кбаот. — Не така трябваше да се направи това.
— Нищо от това, което правим, не трябваше да се прави така — възрази Манинг. — Да работим с деца на тази възраст? И да ги отнемаме насила от семействата им?
— Насила ли? — учуди се Оби Уан.
— Няма да се наложи да упражняваме сила за това — настоя Кбаот, като последователно изгледа Оби Уан и Манинг. — Дори и малцината родители, които имат някакви съмнения, рано или късно ще осъзнаят, че не са прави. А със сигурност самите деца ще изгарят от нетърпение да започнат обучението си.
— Въпросът обаче остава защо правим всичко това — вметна Манинг.
— Правим всичко това, понеже сме се отправили на дългогодишно и изпълнено с опасности пътешествие — търпеливо обясни Кбаот. — За него ще имаме нужда от всички налични джедаи, и то много повече, отколкото учителят Йода би ми позволил да взема с нас. Ами добре тогава, ние сами ще си ги отгледаме. И моля ви, недейте да ми цитирате онази академична нелепост, колко млади би трябвало да бъдат кандидатите за джедаи. Защото тя си е точно това, което ви казвам: глупост!