— Но така ще загубим съществени доказателства за федералното разследване.
— Е, и какво? Те са получени незаконно, така и така не можем да ги използваме — заяви Пит.
— Я почакай. Знаеш ли, че като нищо можем да си навлечем беля.
— Има и по-лошо, могат и да ни убият — рече Пит с лека усмивка.
Лицето на Йегър доби израз, какъвто не се бе появявал дотогава — израз на лошо предчувствие. Играта престана да е забавна и започна да става по-двусмислена. И през ум не му беше минавало, че такова търсене в компютърните мрежи можеше да стане опасно и че имаше вероятност да бъде убит.
Пит забеляза тревогата в очите на Йегър.
— Ако искаш, можеш да си вървиш и да си вземеш отпуск — каза му той. — Няма да ти се сърдя.
Йегър като че ли се поколеба за миг, после тръсна глава.
— Не, няма да изоставя работата. Тия хора трябва да бъдат сложени на място.
— Тогава ги притисни здравата. Объркай работите им във всички области на параходното им дружество — външни инвестиции, допълнителен бизнес, покупко-продажби на недвижими имоти, всичко, до което са се докоснали.
— На моята глава е, но ще го направя! Ти само задръж далеч от мен адмирала още няколко нощи.
— Ако ти се мерне някаква информация за яхта на име „Игъл“, не я подминавай.
— Президентската яхта ли?
— Просто яхта на име „Игъл“.
— Нещо друго?
Пит кимна с мрачен израз и отвърна:
— Ще се погрижа за по-голямата ти безопасност в твоя компютърен център.
— Имаш ли нещо против да оставам тук и да ползвам дивана? Изведнъж ми опротивя да спя сам в апартамента си.
— Кабинетът ми е на твое разположение.
Йегър се изправи и протегна. После пак кимна към разпечатките с данните.
— Какво ще правиш с това?
Пит се загледа в първия пробив, извършван досега в престъпната структура на Бугейнвилови. Ходът на личното му разследване набираше инерция, в ръцете му падаха отделни детайли, които щяха да се вместят в цялостната картина, детайли с назъбени краища, които щяха да се зацепят едни в други. Обхватът надминаваше всичко, което си бе представял в началото.
43.
Когато сенаторът Ларимър се събуди на задната седалка на лимузината, източното небе бе почнало да оранжевее. Той замахна към комара, чието жужене бе прекъснало съня му. В другия ъгъл на седалката се размърда и Моран; присвитите му очи бяха замъглени, съзнанието му все още не възприемаше обкръжението му. Изведнъж се отвори врата и в скута на Ларимър бе хвърлен вързоп с дрехи.
— Облечете ги! — рязко заповяда Суворов.
— Още не сте ни казали кой сте вие — заговори Ларимър, едва движейки езика си.
— Казвам се Пол.
— Фамилия?
— Само Пол.
— От ФБР ли сте?
— Не.
— От ЦРУ?
— Това няма значение — отвърна Суворов. — Обличайте се!
— Кога ще пристигнем във Вашингтон?
— Скоро — излъга Суворов.
— Откъде взехте тия дрехи? Как разбрахте, че ще ни станат?
Суворов загуби търпение с любопитния американец. Едва се удържа да не разбие челюстта му с пистолета си.
— Откраднах ги от едно въже за сушене — отвърна той. — Просяците не бива да придирят. Поне са прани.
— Не мога да обличам чужди дрехи — изнегодува Ларимър.
— Щом искате да се върнете във Вашингтон чисто голи, това мен не ме засяга.
Суворов тръшна вратата, пристъпи към предната седалка и се настани зад волана. Потегли с колата, оставяйки зад гърба си живописния жилищен комплекс „Плантейшън Истейтс“ и излезе на главен път 7. След като мина по моста над река Ашли и пое на север по главен път 26, автомобилното движение в ранния утринен час започна да се увеличава.
Беше доволен, че Ларимър не проговори повече. Моран бавно излизаше от полусъзнание и мънкаше неразбираемо. Фаровете на колата осветиха зелена табела с бели букви — „Летище — следващата отбивка вдясно“. Той зави по наклонения път и стигна до входа на гражданското летище на Чарлстън. Оттатък главната писта за излитане и кацане просветляващото небе разкри редица от самолети изтребители, принадлежащи на Националната гвардия на военновъздушните сили.