Следвайки инструкциите, дадени му по телефона, Суворов заобиколи летището, за да потърси тясно скъсяване на пътя. Намери го и пое по кален път, докато стигна до стълб с ветропоказател, чието платнище висеше отпуснато във влажния въздух.
Той спря и слезе от колата, погледна часовника си и зачака. След по-малко от две минути се чу равномерното туптене на витло на вертолет, който се приближаваше откъм група дървета. Изведнъж се видяха и мигащите навигационни светлини, после синьо-белият летателен апарат във форма на сълза направи няколко кръга и се приземи до лимузината.
Вратата зад пилотската седалка се отвори навън, от нея скочи на земята мъж с бял работен комбинезон и тръгна към колата.
— Вие ли сте Суворов? — попита той.
— Да, Пол Суворов.
— Добре, давайте да прехвърлим багажа вътре, докато не сме привлекли нечие нежелано внимание.
Двамата поведоха Ларимър и Моран към пътническото отделение на вертолета и им сложиха коланите. Суворов забеляза, че отстрани на корпуса пишеше: „Санитарен вертолет“.
— И това чудо ще лети до столицата? — попита Ларимър с проява на предишното си високомерие.
— Господине, то ще ви закара където поискате — отвърна любезно пилотът.
Суворов се настани на празната седалка на втория пилот и закопча колана.
— Не ми е казано за къде да пътуваме — уточни той.
— Рано или късно, за Русия — отвърна пилотът с усмивка, която издаваше всичко друго, но не и шега. — Първо трябва да открия откъде идвате.
— Откъде идвам ли?
— Имам заповед да летя с вас по обратния път, докато разпознаете лабораторията, в която вие и двамата празнодумци оттатък сте прекарали последните осем дни. Когато изпълним мисията, ще ви закарам на друго място за излитане.
— Добре — рече Суворов. — Ще се постарая.
Пилотът не си каза името и Суворов разбра, че не бива да пита. Мъжът несъмнено беше един от петте хиляди съветски платени „заряди“, настанени из цяла Америка — експерти в специализирани дейности, които чакаха обаждане с инструкции, за да излязат на повърхността, обаждане, което можеше никога да не дойде.
Хеликоптерът се издигна на височина петнайсет метра, после се наклони странично в посока към залива Чарлстън.
— Е, сега накъде? — попита пилотът.
— Не зная със сигурност. Беше тъмно и не можех да се ориентирам.
— Можете ли да ми кажете някакъв отличителен белег на мястото?
— На около осем километра от Чарлстън минах по мост над река.
— От коя посока?
— От запад, да, зората се пукваше пред мен.
— Трябва да е била река Стоуно.
— Стоуно, точно така.
— Значи сте карали по щатския главен път 700.
— Излязох на него около половин час преди да стигна до моста.
Слънцето се издигаше над хоризонта и се процеждаше през синята лятна мараня, стелеща се над Чарлстън. Вертолетът набра височина двеста и седемдесет метра и продължи в югозападна посока, докато под прозорците на пилотската кабина започна да се вие главният път. Пилотът посочи надолу и Суворов кимна. Под тях се простираше крайбрежната равнина на Южна Каролина, а те следваха автомобилното движение, поело на дълъг път. Тук-там се мяркаха обработени ниви, обградени от всички страни с горички от борове с дълги иглички. Минаха над един фермер, който стоеше сред тютюнева нива и размаха шапка към тях.
— Виждате ли нещо познато? — попита пилотът.
Суворов безпомощно поклати глава.
— Пътят, от който излязох, прилича на всички останали.
— Към коя посока бяхте с лице, когато стигнахте до главното шосе?
— Завих наляво, значи трябва да съм тръгнал на юг.
— Тази област се нарича Уодмало Айланд. Ще започна кръгова схема на търсене. Кажете ми, ако забележите нещо.
Мина един час, после още един. Гледката отдолу се видоизменяше в лабиринт от тесни заливчета и малки реки, които лъкатушеха през низини и блата. От въздуха всеки път приличаше на другия. Тънки ленти от червеникавокафява пръст или асфалт с дупки прорязваха като линии на ръката гъсти шубраци. С напредването на времето Суворов се объркваше все повече, а пилотът почваше да губи търпение.
— Трябва да преустановим търсенето — рече той накрая, — иначе няма да ни стигне горивото до Савана.