— Савана се намира в щата Джорджия — изрецитира Суворов, сякаш го изпитваха в час.
Пилотът се усмихна.
— Да, познахте.
— Оттам ли ще отпътуваме за Съветския съюз?
— Да, с едно кацане за зареждане. — После пилотът се умълча.
Суворов разбра, че не е възможно да измъкне никаква друга информация от мъжа, затова насочи отново вниманието си към земята.
Изведнъж той посочи възбуден над таблото с контролно-измервателните уреди.
— Ето там! — надвика той шума на двигателя. — Онова кръстовище вляво.
— Разпознахте ли нещо?
— Така мисля. Снижете малко. Искам да прочета табелата на онази занемарена постройка на ъгъла.
Пилотът изпълни искането му и снижи хеликоптера до девет метра над разклоняващите се пътища, без да спира да кръжи.
— Това ли искате да прочетете? „Гловър Кълпепър — бензин и бакалски стоки“?
— Близо сме — каза Суворов. — Следвайте пътя, който води към онази река на север.
— Това е вътрешен воден път.
— Канал?
— Плитък канал, който осигурява почти непрекъснат крайбрежен воден проход от северноатлантическите щати до Флорида и Мексиканския залив. Използва се предимно от увеселителни корабчета и влекачи.
Вертолетът кръжеше ниско над върховете на дърветата и въздушната струя от перките на витлото шибаше листата и огъваше клоните им. Изведнъж в края на широк мочурлив залив пътят свърши. Суворов се вторачи през предното стъкло.
— Лабораторията трябва да е някъде тук.
— Не виждам нищо подобно — отвърна пилотът и наклони странично летателния апарат, за да огледа земята.
— Нека да слезем! — изнервничи Суворов. — Ей там, на онази поляна, на сто метра от пътя.
Пилотът кимна и внимателно плъзна шейната за кацане върху затревената площ, издигайки във въздуха вихрушка от мъртви и загнили листа. Той превключи двигателя на празен ход, с бавно въртящи се перки и отвори вратата. Суворов скочи на земята и се затича тромаво към пътя през шубраците. След обезумяло търсене в продължение на няколко минути, той спря и се огледа отчаян наоколо.
— Какво става? — попита пилотът, когато го видя да идва.
Суворов изглеждаше като ударен от гръм.
— Тук имаше склад с асансьор, който слизаше към лаборатория. Сега го няма.
— Постройките не могат да изчезнат за шест часа — рече пилотът. — Сигурно сте сбъркал пътя.
— Не, не, точно този беше.
— Но тук виждам само дървета и блато… — Той млъкна и посочи с ръка. — И онзи там хангар за лодки от другата страна на залива.
— Кораб! — възкликна Суворов, сякаш му се яви прозрение. — Трябва да е било кораб!
Пилотът се вгледа в блатистата вода на залива.
— Но тук дъното е дълбоко едва деветдесет-сто сантиметра. Невъзможно е плавателен съд с размери на склад, при това с асансьор, да дойде дотук от водния път.
Суворов разпери ръце в недоумение.
— Трябва да продължим търсенето.
— Съжалявам — рече твърдо пилотът, — но вече нямаме нито време, нито излишно гориво. За да сме точни на срещата, налага се да тръгнем веднага.
Той се обърна, без да изчака отговор, и тръгна към вертолета. Суворов бавно закрачи след него с вид досущ като на човек, изпаднал в дълбок транс.
Докато вертолетът се издигаше, насочвайки се към Савана, една завеса от зебло на прозореца на хангара за лодки се повдигна леко и разкри лицето на възрастен китаец, който се взираше през скъп бинокъл „Селестрон“ 11 х 80.
Доволен, че успя да види добре разпознавателния номер на корпуса на вертолета, той остави бинокъла и набра номер по портативен телефонен засекретяващ апарат и заговори на бърз китайски език.
44.
— Ще ми отделиш ли една минута, Дан? — попита Къртис Мейо, когато Дан Фосет слезе от колата си, спряна на забранената за външни лица улица отстрани на Белия дом.
— Ще трябва да ме хванеш в движение — отвърна Фосет, без да поглежда към Мейо. — Закъснявам за съвещание.
— Пак ли има засилена оперативност в оперативния пункт?
Фосет пое дълбоко дъх. После спокойно, доколкото позволяваха треперещите му ръце, заключи колата и вдигна от земята дипломатическото си куфарче.
— Няма ли да кажеш нещо? — настоя Мейо.
Фосет тръгна към охраняемия портал.
— „Запратих във въздуха стрела…“