69.
Сандекър седеше в частния кабинет на Емет в главната квартира на ФБР и с изчерпани мисли дъвчеше лениво остатък от пура. Броган нервно разклащаше полупразна чаша с отдавна изстинало кафе.
Генерал Меткалф влезе и седна.
— Какво сте се опечалили като на погребение? — попита той с пресилена бодрост.
— Нима не сме на нещо подобно? — отвърна Броган. — Веднага щом Сенатът отсъди виновност, няма да ни остане нищо друго, освен да будуваме като над мъртвец.
— Идвам направо от приемната на Сената — поясни Меткалф. — Секретарят Оутс протака умишлено разговорите си с членовете на президентската партия, за да ги накара да задържат положението.
— И какви са му шансовете? — попита Сандекър.
— Нулеви. Сенатът се занимава само с формалностите на процеса. След четири часа всичко ще приключи.
Броган поклати глава с израз на отвращение.
— Чувам, че Моран е възложил на председателя на върховния съд О’Брайън да извърши процедурата по полагането на клетвата.
— Мазникът му с мазник, не губи и секунда — смотолеви Емет.
— Някакви вести от Луизиана? — попита Меткалф.
Емет погледна унило генерала.
— От един часа насам — никакви. Последното сведение от агента ми, завеждащ местното управление, е, че той провежда претърсване на съмнително пристанище.
— Съществува ли конкретна причина да смятаме, че Марголин е задържан някъде в делтата?
— Моят директор за специални проекти само опипва в тъмното — отговори Сандекър.
Меткалф се обърна към Емет.
— Какво сте предприели спрямо Бугейнвилови?
— Наредил съм на близо петдесет агента да се заемат със случая.
— Можете ли да ги арестувате?
— Само ще си загубим времето. Час по-късно Мин Корио и Ли Тонг ще бъдат отново на свобода.
— Положително има достатъчно доказателства.
— Не и такива, за които да се хване главният държавен адвокат. Повечето от незаконните им операции са били извършвани извън нашите граници — страни от Третия свят, които съвсем не са приятелски настроени към Съединените щати…
Телефонът иззвъня.
— Емет слуша.
— Обажда се агент Гудман от свързочния пункт, господине.
— Какво има, Гудман?
— Имам връзка с агент Грифин в Луизиана.
— Най-сетне! — възкликна нетърпеливо Емет. — Свържи ме.
— Един момент. — Последва мълчание, нарушено от ясно доловимо прещракване, след което Емет чу звук от тежко дишане. Той включи усилвателя на високоговорителя, за да чуват и другите.
— Грифин, тук е Сам Емет, чуваш ли ме?
— Да, господине, много ясно. — Думите като че ли се изтръгнаха с болка. — Изпаднахме в… беда.
— Какво стана?
— На седемдесет мили от Ню Орлиънс надолу по реката открихме товарен кораб на Бугейнвилови, завързан за кея до един шлеп и един влекач. Преди да успеем да влезем в района, за да ги претърсим, по нас бе открит огън от тежко въоръжение, разположено на кораба. Всички бяхме улучени… Имам двама убити и седем ранени, включително и аз. Беше същинско клане. — Гласът се задави и замлъкна за миг. Когато отново заговори, тонът му бе отслабнал. — Извинете, че не можах да ви се обадя по-рано, но свързочната ни апаратура също бе улучена, та трябваше да извървя три километра, докато намеря телефон.
По лицето на Емет се изписа съчувствие. Мисълта, че тежко ранен човек е оставял кървави следи в продължение на три километра в знойния летен пек, размекна обичайната му коравосърдечност.
Сандекър се приближи до високоговорителя.
— Къде са Пит и Джордино?
— Хората от НЮМА, заедно с една моя агентка, извършваха наблюдение от нашия вертолет — отвърна Грифин. — Той също бе подложен на картечен огън и падна някъде нагоре по течението на реката. Не вярвам да е оцелял някой.
Сандекър отстъпи назад, лицето му се вкамени.
Емет се наведе над високоговорителя.
— Грифин?
Чу в отговор само чезнещ шепот.
— Грифин, можеш ли да продължиш?
— Да, господине… ще опитам.