— Господин Хънли — каза Пит, ръкувайки се с мъжа. — Благодаря ви, че ме приехте.
— Няма защо. Вашето обаждане възбуди любопитството ми. Вие сте първият човек, който се интересува от обема на производство на парни котли от, божичко, сигурно четирийсет години насам.
— Вече не ги ли произвеждате?
— Господи, не! Спряхме ги през лятото на петдесет и първа. Това беше краят на една епоха едва ли не. Моят прапрадядо валцовал броневи плочи за бронирания флот на Конфедерацията. След Втората световна война дядо ми пък решил, че е дошло време за промяна. Преоборудвал фабриката и започнал да произвежда метални съоръжения. Както тръгнаха нещата, оказа се, че е взел умно решение.
— Случайно да сте запазили някои протоколи от старата ви продукция? — попита Пит.
— За разлика от вас, янките, които изхвърляте всичко — заговори с плаха усмивка Хънли, — ние, южняците, сме по пазенето, включително и на жените си.
Пит се засмя от учтивост и не си направи труда да попита с какво калифорнийското му възпитание го определя като янки.
— След като ми се обадихте — продължи Хънли, — аз се поразрових из архивите ни. Не ми споменахте година, но тъй като сме доставили само четирийсет водотръбни котли на военни кораби, по спецификациите, за които споменахте, открих фактура с въпросния сериен номер. За жалост не мога да ви кажа нищо повече от това, което вие вече знаете.
— А къде сте изпратили котела — на фирмата, доставяща двигателите, или директно в корабостроителницата за монтаж?
Хънли взе пожълтелият документ от бюрото и го погледна за справка.
— Тук пише, че сме го пратили в корабостроителното обединение в Савана, Джорджия, на четиринайсети юни 1943 година. — Хънли взе още един лист. — Това е протокол от един от нашите инспектори, който е проверявал котлите след монтирането им на кораба и свързването им с двигателите. Няма нищо друго, представляващо някакъв интерес, освен името на кораба.
— Да, то ми е известно — каза Пит. — „Пайлъттаун“.
Хънли погледна отново в протокола и по лицето му се изписа озадачен израз.
— Вероятно говорим за два различни кораба.
— Възможно ли е да е станала грешка? — погледна го очаквателно Пит.
— Не, освен ако сте записали погрешен сериен номер.
— Бях особено внимателен.
— Тогава не знам какво да ви кажа — отвърна Хънли и му подаде протокола през бюрото. — Защото според приемателния протокол котел номер 38874 е бил монтиран на товарен кораб тип „Либърти“ на име „Сан Марино“.
15.
Лорън Смит, член на Конгреса, чакаше за посрещачи, когато самолетът, с който Пит пристигаше от Чарлстън, кацна на националното летище на Вашингтон. Тя му махна, за да привлече вниманието му, и се усмихна. Излишен жест — жена като нея веднага се забелязваше.
Лорън беше висока малко над метър и седемдесет и два. Косата й с цвят на канела, дълга и оформена на пластове, ограждаше лицето й и подчертаваше изпъкналите скули и тъмновиолетовите й очи. Беше облечена с памучна трикотажна рокля, тип туника, с изрязано по врата деколте и с дълги ръкави, навити до лактите. За да изглежда малко по-елегантна, беше препасала талията си с широк колан на китайски шарки.
От нея лъхаше изтънченост, под която обаче прозираше момчешка дързост. Избрана за представителка от щата Колорадо, Лорън караше втория си мандат. Тя обичаше работата си — отдаваше живота си на нея. Както беше женствена и говореше с тих глас, така можеше да се превърне в разярена тигрица, когато оспорваше даден въпрос в Конгреса. Колегите й зачитаха както проницателния й ум, така и красотата й. Водеше затворен живот и избягваше приеми и вечери, освен ако политически причини не изискваха присъствието й. Единственото й занимание извън работата беше интимната й връзка с Пит, поддържана с много редки срещи.
Лорън се запъти към него и го целуна леко по устните.
— Добре дошъл у дома, пътнико!
Той обгърна с ръка раменете й и двамата тръгнаха към багажната лента.
— Благодаря ти, че дойде да ме посрещнеш.
— Взех една от колите ти. Надявам се, че нямаш нищо против.
— Зависи коя — отвърна Пит.
— Любимата ми — синята „Талбот-Лаго“.
— А, двуместната, с купе от „Саучик“? Имаш вкус към скъпите неща. Тя струва 200 000 долара.
— О, божичко, дано не я чукне някой на паркинга.