Пит си придаде сериозен вид.
— Ако това се случи, независимият щат Колорадо ще остане с едно празно място в Конгреса.
Тя стисна ръката му и се засмя.
— Все мислиш повече за колите си, отколкото за приятелките си.
— Колите никога не ти натякват и не се оплакват.
— Мога да ти изброя още няколко неща, които не могат да правят — усмихна се тя като малко момиченце.
Те си проправиха път през претъпканата зала на аерогарата и зачакаха пред лентата за багаж. Най-накрая тя се задвижи с тихо бръмчене и Пит издърпа двата си куфара. Двамата с Лорън излязоха в сивото влажно утро и стигнаха до синия автомобил „Талбот-Лаго“, модел 1948-ма, който стоеше кротко под зоркото око на пазача на летищния паркинг. Пит се отпусна на пътническата седалка, а Лорън се вмъкна зад волана. Елегантната кола беше с десен волан и Пит винаги се чувстваше особено, когато седеше и гледаше насрещното движение през лявата половина на предното стъкло, без да прави нищо.
— Обади ли се на Пърлмутър? — попита той.
— Около час преди да пристигнеш — отвърна Лорън. — Беше много любезен за човек, разбуден от дълбок сън. Каза, че ще провери в библиотеката си за данни за корабите, които те интересуват.
— Ако някой е запознат с корабите, то това е Сейнт Джулиън Пърлмутър.
— Стори ми се рядък екземпляр по телефона.
— Слабо казано. Почакай само да се запознаеш с него.
Пит се умълча и продължи да гледа променящия се пейзаж край тях. Лорън караше на север покрай река Потомак, отмина мемориалния парк „Джордж Вашингтон“ и скъси разстоянието до Джорджтаун по моста „Франсис Скот Кий“.
Пит не обичаше Джорджтаун, наричаше го „Лъжеград“. Бозавите тухлени къщи като че ли бяха излезли от един калъп. Лорън зави с талбота по Ен стрийт. Уличните платна покрай тротоарите бяха задръстени от паркирани коли, канавките преливаха от боклуци и само тук-там огражденията от градински храсти бяха грижливо подрязани, а всъщност това бяха може би четирите квартала с най-скъпите недвижими имоти в страната. Малки къщурки, размишляваше Пит, изпълнени с огромно себелюбие, щедро покрито с обилен пласт лустро.
Лорън провря колата в едно свободно място на паркинга и изключи двигателя. Двамата заключиха вратите и минаха между две къщи, покрити с увивно растение, за да стигнат до пристройката зад тях. Преди Пит да посегне към бронзовото чукче във форма на котва, вратата се отвори от мъж великан, който би смачкал кантара с близо сто и осемдесетте си килограма. В небесносините му очи блестяха весели пламъчета, червендалестото му лице почти не се виждаше от гъстата сива коса и брада. Като се изключеше малкият му топчест нос, той приличаше на овехтял дядо Коледа.
— Дърк! — гръмко възкликна той. — Къде се губиш толкоз време?
Джулиън Пърлмутър беше по халат от индийски плат с червени и златисти шарки, под който се виждаше морава копринена пижама. Той сграбчи Пит в яката си мечешка прегръдка и го повдигна от прага, без капка усилие. Очите на Лорън се разшириха от изумление. За пръв път се срещаше с Пърлмутър и нямаше представа как изглежда.
— А си ме целунал, Джулиън, а съм те ритнал в слабините — предупреди го с леден тон Пит.
Мъжът се разсмя силно и пусна осемдесеткилограмовия си приятел.
— Хайде влизайте, влизайте! Приготвил съм закуска. Ти сигурно вечно огладняваш след твоите пътувания, Пит.
Пит му представи Лорън. Пърлмутър й целуна ръка с европейска претенциозност и ги въведе в огромна стая, служеща едновременно за гостна, спалня и кабинет. Всяка стена бе покрита от пода до тавана с лавици, носещи тежестта на хиляди книги. Книги имаше и по масите, и по столовете. Купчини от тях бяха струпани дори и върху леко вълнистата повърхност на двойното водно легло, разположено в ниша.
Според експертите Пърлмутър притежаваше най-подбраната колекция от литература за исторически кораби, която някога е била събирана. Най-малко двайсет морски музея постоянстваха с искането си тя да бъде дарена на библиотеките им след като излишните калории приживе изпратят притежателя й в дома на покойника.
Той покани Пит и Лорън да седнат до маса, направена от капаци на люк, и подредена с елегантен сребърен и порцеланов сервиз, носещ емблемата на френска трансатлантическа параходна линия.
— Толкова е красив — възхити се Лорън.
— Той е от известния френски лайнер „Нормандия“ — поясни Пърлмутър. — Беше открит в един склад, пакетиран малко преди параходът да се подпали и прекатури в пристанището на Ню Йорк.