— Бил е построен на западното крайбрежие? — прекъсна го изненадан Пит.
— На около четири хиляди километра от Савана по права въздушна линия — отвърна косвено Пърлмутър — и девет месеца по-рано от „Сан Марино“. — Той се обърна към Лорън. — Искате ли кафе, уважаема госпожо?
Лорън стана от мястото си.
— Вие двамата си говорете, аз ще го направя.
— То е за еспресо.
— Знам как да боравя с кафеварката.
Пърлмутър погледна Пит и му намигна.
— Тя е голяма работа.
Пит кимна и продължи:
— Не е логично един производител на котли от Чарлстън да извършва доставка за другия край на страната, в Орегон, след като корабостроителницата в Савана е само на сто и четирийсет километра от него.
— Никак дори — съгласи се Пърлмутър.
— Какво още можеш да ми кажеш за „Пайлъттаун“?
Пърлмутър продължи да чете.
— „Корпус с номер 793, също класифициран като товарен превозвач. Продаден след войната на дружество с ограничена отговорност за производство на фосфати «Касандра» в Атина, с гръцка регистрация. Заседнал с товар от фосфати край Ямайка през юни 1954 година. Пуснат отново на вода след четири месеца. Продаден на търговско дружество «Сосан»…“
— Инчхон, Корея — довърши изречението Пит. — Първата ни връзка.
Лорън се върна с поднос с малки чаши с еспресо кафе, които постави на масата за тримата.
— Това се казва почерпка — отбеляза Пърлмутър. — Досега не съм бил обслужван от член на Конгреса.
— Дано не съм го направила много силно. — Лорън опита глътка от напитката и направи гримаса.
— Малко утайка на дъното изостря размътеното съзнание — увери я Пърлмутър философски.
— Да се върнем към „Пайлъттаун“ — подкани го Пит. — Какво става с него след 1962 година?
— Няма нищо записано за кораба до 1979-та, когато влиза в списъка на корабите, потънали в северния район на Тихия океан, заедно с целия екипаж. След това попада в графата „забележителни случаи“ с неколкократните си появявания около бреговете на Аляска.
— А после изчезва в същия район като „Сан Марино“ — добави замислен Пит. — Още една възможна връзка.
— Градиш празни теории — намеси се Лорън. — Не виждам докъде ще те изведе подобно предположение.
— И аз смятам така — подкрепи я Пърлмутър. — Тук няма бетонна основа.
— Аз пък мисля, че има — заяви уверено Пит. — Онова, което започва с евтина застрахователна измама, се вплита в прикритие с далеч по-големи пропорции.
— На какво се дължи този твой интерес в цялата работа? — попита Пърлмутър, поглеждайки Пит право в очите.
— Не мога да ти кажа. — Погледът на Пит беше хладен.
— Може би поверително правителствено разследване, а?
— В случая действам сам, но то е свързано с „много секретен“ проект.
Пърлмутър отстъпи добродушно.
— Добре, стари приятелю, няма повече да любопитствам. — Той си взе още една кнедла. — Ако подозираш, че заровеният под вулкана кораб е „Сан Марино“, а не „Пайлъттаун“, накъде ще те отведе това?
— В Инчхон, Корея. Възможно е търговското дружество „Сосан“ да държи ключа.
— Не си губи времето. Повече от сигурно е, че това търговско дружество е фалшива фасада, само едно име върху регистрационно удостоверение. Както е с повечето параходни компании, всички следи на собственост свършват в неизвестна пощенска кутия. На твое място бих погледнал на случая като загубена кауза.
— От теб не става футболен треньор — засмя се Пит. — Наставленията ти в съблекалнята в почивката между полувремената ще обезсърчи отбора ти и той ще загуби дотогавашната си преднина.
— Ще ми налееш ли още една чашка ракия, ако обичаш? — измърмори Пърлмутър и задържа чашата, докато Пит я пълнеше. — Ще ти кажа какво ще направя. Двама от моите приятели, с които ни свързват морските проучвания, са корейци. Ще ги помоля да проверят за това дружество „Сосан“.
— И корабостроителниците в Пусан за някакви протоколи, отразяващи бракуването на „Бел Час“.
— Добре, това също.
— Признателен съм ти за помощта.
— Не давам никакви гаранции.
— Аз и не очаквам такива.
— Какъв е следващият ти ход?