От плавателен съд, представил се като „Ейми Мари“, се бе получил сигнал за бедствие. След едно набързо изпратено SOS бе съобщено местоположението по системата „Лоран“ и думите „… мисля, че всички умират“.
На повторните повиквания с искания за допълнителна информация радиото на борда на „Ейми Мари“ остана глухо.
За търсене по въздуха не можеше и дума да става, докато времето не се изяснеше. Всички кораби в радиус от сто морски мили промениха курса си и се задвижиха с пълна пара, за да откликнат на сигналите за помощ. Доувър сметна, че поради по-високата си скорост „Катауаба“ ще стигне пръв до нуждаещия се съд. Мощните му дизелови двигатели вече изпревариха един товарен кораб и един риболовен, оставяйки ги да се клатушкат далеч зад него.
Доувър беше огромен като мечка и бе отдал дължимото си в морски спасителни операции. Прекарал дванайсет години в северни води, той упорито даваше отпор на всяка садистична прищявка от страна на Северния ледовит океан. Беше жилав и издръжлив човек, с бавни и тромави движения, но умът му работеше като сметачна машина и екипажът му винаги благоговееше пред него. За време по-малко, отколкото му отнемаше да програмира корабните компютри, можеше да изчисли фактора вятър и отклонението на водното течение и да определи местоположението на даден кораб, на останки от кораб или на всеки оцелял, и то с безпогрешна точност.
Буботенето на двигателите под краката му като че ли ставаше все по-неудържимо. Подобно на отвързана хрътка „Катауаба“ сякаш беше надушила следата на набелязаната си жертва. Лошо предчувствие изпълни моряците. Без да обръщат внимание на дъжда, те се струпаха на палубите и на крилата на мостика.
— Четиристотин метра — долетя гласът на радарния оператор.
Тогава един моряк, вкопчен за носовия флагщок, размаха енергично ръка, сочейки нещо в дъжда.
Доувър надникна през вратата на кормилната рубка и извика през мегафона:
— На повърхността ли е?
— Плава като гумено пате във вана — провикна се в отговор морякът през събрани като фуния длани.
Доувър кимна към лейтенанта на вахта.
— Намали оборотите.
— Обороти на една трета — потвърди дежурният лейтенант, докато раздвижваше няколко лоста на автоматичното табло на кораба.
„Ейми Мери“ бавно изплува през завесата от дъжд. Всички очакваха да видят плавателния съд наполовина във водата в потъващо положение. Но той стоеше гордо на повърхността, полюшвайки се върху леките вълни, без никакви признаци, че е в беда. Имаше нещо неестествено в тишината, която го обгръщаше, нещо необичайно, почти призрачно. Палубите му бяха безлюдни, а и поздравът на Доувър през мегафона остана без ответ.
— Прилича ми на кораб за ловене на раци — смотолеви под носа си Доувър. — Стоманен корпус, дълъг около трийсет и три метра. Вероятно е от някоя корабостроителница в Ню Орлиънс.
Радистът подаде глава от радиорубката и направи знак на Доувър.
— Съобщение от служба „Регистри“, сър. Собственикът и шкиперът на „Ейми Мари“ е Карл Кийтинг. Домуване — пристанището на Коудиак.
Доувър отново приветства странно смълчания кораб, като този път извика Кийтинг по име. Пак нямаше отговор.
„Катауаба“ бавно се завъртя и се отдалечи на стотина метра, после спря машините и се понесе по течението успоредно на кораба.
Металните кошове за раци бяха прилежно подредени върху пустеещата палуба, а от комина излизаше тънка струйка дим, която подсказваше, че дизеловите двигатели работят на празен ход в нулево положение. През страничните отвори и прозорци на кормилната рубка не се забелязваше никакво движение на хора.
На борда на кораба щяха да се качат двама водоспасители — мичман Пат Мърфи и лейтенант Марти Лорънс. Без обичайните кратки размени на думи, двамата надянаха защитните си облекла, които щяха да ги предпазят от ледената вода, ако случайно паднеха в морето. Не помнеха вече колко пъти бяха извършвали рутинни проверки на чуждестранни риболовни плавателни съдове, отклонили се по-навътре от дългата двеста мили риболовна граница на Аляска, но тази проверка нямаше нищо общо с рутинната. Те се качиха в малка гумена лодка „Зодиак“ с извънбордов двигател и потеглиха.