— И това съобщение в пресата е план за издирване на истинските собственици на кораба — добави Мин Корио.
Ли Тонг кимна.
— Правителството залага на предположението, че ние ще направим справка и така ще могат да ни проследят.
— Жалко, че корабът не потъна, както бе замислено — въздъхна Мин Корио.
Ли Тонг се отдалечи от нея и се настани в едно кресло пред писалището.
— Лош късмет — каза той, връщайки се назад във времето. — След като експлозивите не се взривиха, връхлетя ни буря и ми попречи да се кача отново на борда.
— Е, не си виновен за прищевките на природата — отбеляза равнодушно Мин Корио. — Истинската вина е в руснаците. Ако бяха устояли на думата си за сделката за закупуването на нервнопаралитичното вещество S, нямаше да се налага да пробиваме кораба.
— Те се изплашиха, че отровното вещество е доста неустойчиво за превозване през Сибир до химическия им военен арсенал в Урал.
— Озадачаващото е как тия от НЮМА са успели да направят връзка между двата кораба?
— Това не зная, онуми. Положихме голямо старание да свалим от кораба всяка разпознавателна част.
— Няма значение — продължи Мин Корио. — Остава фактът, че материалът във вестника е заговор. Ние трябва да си мълчим и да не вършим нищо, което може да застраши анонимността ни.
— Ами онзи, дето е предал съобщението? Дърк Пит? — попита Ли Тонг.
По тясното лице на Мин Корио се изписа мрачен, студен, замислен израз.
— Проучи мотивите му и наблюдавай ходовете му. Виж къде е мястото му в тази история. Ако се окаже опасен за нас, уреди погребението му.
Сивата светлина на вечерта омекотяваше назъбените очертания на Лос Анджелис и стените на сградите се изпъстриха със светещи прозорци. Шумът на уличното движение се усилваше и нахлуваше през старомодния отварящ се нагоре прозорец. Плъзгащата му се рамка се бе изкривила и заяждаше от многото пластове боя. Не беше отваряна от трийсет години. Климатична инсталация отвън подрънкваше на конзолите си.
Мъжът седеше на стар дървен въртящ се стол и гледаше с невиждащ поглед през наслоеното с мръсотия стъкло. Гледаше с очи, които бяха виждали всичко най-лошо, предлагано от града. Това бяха сурови, безмилостни очи, все още бистри и силни за повече от шейсетте му години. Той седеше по риза, с протрит кожен кобур, преметнат през лявото му рамо. От него стърчеше приклад на 45-калибрен автоматичен пистолет. Мъжът изглеждаше едър и набит. Мускулите му бяха отслабнали с течение на годините, но въпреки това можеше да вдигне деветдесеткилограмов човек от тротоара и да го тръшне в стената.
Столът изскърца, когато той се завъртя и се наведе над обгореното от безброй цигари писалище. Взе сгънатия върху него вестник и зачете може би за стотен път съобщението за намерените кораби. После отвори едно чекмедже, извади папка със закопчалка и дълго задържа поглед върху корицата й. Навремето беше наизустил всяка дума от документите в нея. Пъхна я заедно с вестника в овехтяла кожена чанта.
Мъжът стана, отиде до умивалника в ъгъла на стаята и наплиска лицето си със студена вода. После си сложи палто и мека шапка, изгаси лампата и излезе от стаята.
Докато чакаше асансьора в коридора, обгърна го миризмата на остаряваща сграда. Плесента и влагата като че ли ставаха все по-зловонни с всеки изминал ден. Трийсет и пет години на едно и също място е много време, помисли си той, прекалено много.
Мислите му бяха прекъснати от изтропването на асансьорната врата. Един оперативен работник на възраст може би над седемдесет години се усмихна и разкри пожълтелите си зъби.
— Е, квит ли сме за тази вечер? — попита го той.
— Не, тръгвам за Вашингтон с късния полет.
— Нов случай ли?
— Много стар.
Не последваха други въпроси и двамата продължиха към изхода в мълчание. Когато стигнаха в преддверието, мъжът се обърна към колегата си.
— Ще се видим след няколко дни, Джо.
После излезе през главния вход и потъна в нощта.
23.
За повечето хора името му беше Хирам Йегър. За един подбран кръг беше известен като Пинокио, защото можеше да си завира носа в огромен брой компютърни мрежи и да прониква в техните софтуери. Работната му площадка се намираше на десетия етаж при съобщителната и информационна система на НЮМА.
Сандекър го бе наел, за да събира и съхранява и най-малкото сведение, писано за океаните, било то научно или историческо, факт или теория. Йегър се залови за работата, посвещавайки цялата си енергия, и за пет години събра огромна компютърна библиотека с познания за морето.