За момент двамата се гледаха, без да проговорят, подобно на борци, които се преценяват един друг като съперници.
Пръв Пит наруши мълчанието.
— Струва ми се, че е в реда на нещата да ви попитам, кой, по дяволите, сте вие?
Тънката усмивка се разшири и застина.
— Аз съм частен следовател, господин Пит. Казвам се Касио. Сал Касио.
24.
— Имахте ли трудности при влизането?
— Системата ви за безопасност е добра, не много добра, но я бива да сплаши крадци или малолетни вандали.
— Значи съм се провалил на изпита, така ли?
— Не съвсем. Бих ви писал четири плюс.
Пит се приближи бавно до едно старинно дъбово барче за напитки, което бе приспособил в хладилник, и отвори вратичката.
— Ще пийнете ли нещо, господин Касио?
— Глътка „Джак Даниъл“ с лед, благодаря.
— Щастливо попадение. Случайно имам от него.
— Видях — отвърна Касио. — О, между другото, позволих си и да извадя пълнителя от пистолета.
— От пистолета ли? — запита невинно Пит.
— Да, маузера, калибър 32, сериен номер 922374 — находчиво залепен със скоч за гърба на двулитровата ви бутилка с джин.
Пит изгледа продължително мъжа.
— Колко време ви отне?
— Кое, претърсването?
Пит кимна мълчаливо, докато отваряше вратичката на хладилника, за да извади лед.
— Около четирийсет и пет минути.
— Значи сте намерил и другите два пистолета, които държа на тайни места.
— По-точно и другите три.
— Много сте старателен.
— Няма нищо скрито в къща, което да не може да се намери. Само дето някои хора са по-способни в откриването им, други не толкова. Въпрос на техника. — В тона на Касио не се долавяше хвалба. Той говореше така, сякаш излагаше неоспорима истина.
Пит наля питието и го занесе върху табла в гостната. Касио пое чашата с дясната си ръка. Тогава Пит пусна таблата и откри ръката си, стиснала малък джобен автоматичен пистолет, калибър 25, насочен в челото на Касио.
В отговор Касио пусна само тънка усмивка.
— Много добре — рече той с одобрителен тон. — Значи имало и пети.
— В празна картонена кутия за мляко — поясни Пит.
— Похвално, господин Пит. Умен ход е да изчакате, докато ръката ми за оръжие е заета с чаша. Това показва, че сте мислещ човек. Ще трябва да повиша оценката ви до пет минус.
Пит прищракна предпазителя и свали пистолета.
— Ако сте дошли да ме убиете, господин Касио, можехте да ми пръснете черепа още щом прекрачих прага. Какво искате?
Касио посочи с брадичка куфарчето си.
— Може ли?
— Действайте!
Мъжът остави чашата си на пода, отвори куфарчето и извади обемиста папка с твърди корици, пристегната с гумени закопчалки.
— Това е дело, по което работя от 1966 година.
— Доста отдавна. Явно сте упорит човек.
— Не искам да го зарязвам — призна Касио. — Все едно да изоставиш картинна мозайка, преди да си я подредил докрай или да не довършиш хубава книга. Рано или късно всеки следовател попада на случай, който го кара да гледа нощем в тавана, случай, за който знае, че не може да разреши. В този обаче съм лично заинтересован. Всичко започна преди двайсет и три години, когато едно момиче, банкова касиерка на име Арта Касилайо, откраднала 128 000 долара от една банка в Лос Анджелис.
— Какво общо имам аз с това?
— За последен път е била видяна на кораб с име „Сан Марино“.
— Ясно, чел сте материала за намерените корабокруширали кораби във вестника.
— Да.
— И смятате, че момичето е изчезнало заедно със „Сан Марино“?
— Сигурен съм в това.
— Тогава случаят ви е разрешен. Крадлата е мъртва и парите са изчезнали завинаги.
— Не е толкова просто — каза Касио, загледан в чашата си. — Няма съмнение, че Арта Касилайо е мъртва, парите обаче не са изчезнали завинаги. Арта е взела чисто нови банкноти от Банката на федералния резерв. Всички серийни номера са били описани, така че не е било трудно да се проследят липсващите банкноти. — Касио замълча и вдигна поглед към Пит. — Преди две години изчезналите банкноти се появиха на бял свят.