В очите на Пит проблесна внезапен интерес. Той седна в кресло срещу Касио.
— Всичките? — попита той предпазливо.
Касио кимна и отвърна:
— Появяваха се на части и на различни места. Пет хиляди във Франкфурт, хиляда в Кайро — все в чуждестранни банки. Никаква сума от тях не се появи в Съединените щати освен една стодоларова банкнота.
— Значи Арта не е потънала със „Сан Марино“.
— Напротив, с него е потънала. ФБР я свърза с един загубен паспорт, притежание на Естел Уолас. С тази нишка те успяха да я проследят до Сан Франциско. Там са загубили следите й. Аз продължих да ровя и накрая попаднах на един скитник, който, като му потрябвали пари, ставал шофьор на такси. Той си спомни, че я закарал до площадката за качване на борда на „Сан Марино“.
— Нима се доверявате на паметта на един пияница?
Касио се усмихна самоуверено.
— Арта му е платила с чисто нова банкнота от сто долара. Той нямал да й върне рестото и тя му казала да го задържи. Повярвайте ми, не му костваше никакво усилие да си спомни случката.
— Ако откраднатите пари от Федералния резерв са под юрисдикцията на ФБР, къде е вашето място в тази история? Защо е това кучешко преследване на престъпник, чиито следи са леденостудени?
— Преди да съкратя фамилното си име по делови причини, аз се казвах Касилайо. Арта беше моя дъщеря.
Настъпи неловко мълчание. През прозореца с изглед към реката се разнесе грохотът на излитащ пътнически реактивен самолет. Пит стана, отиде в кухнята, наля си кафе от изстинал кафеник и пъхна чашата в микровълновата фурна.
— Още едно питие, господин Касио?
Мъжът отказа с поклащане на главата.
— Значи дълбоко в себе си вие смятате, че има нещо необичайно в изчезването на дъщеря ви?
— Тя и корабът изобщо не са стигали до пристанище, а в същото време парите, които е откраднала, са излезли наяве по начин, подсказващ, че са били изпирани на части. Според вас това не е ли странно обстоятелство, господин Пит?
— Признавам, че изтъквате убедителни аргументи. — Микровълновата фурна звънна и Пит извади димящата чаша. — Но все още не разбирам какво искате от мен.
— Да ви задам няколко въпроса.
Пит седна; интересът му надхвърли чистото любопитство.
— Не очаквайте подробни отговори.
— Разбирам.
— Хайде, питайте!
— Къде открихте „Сан Марино“? Имам предвид, в коя част на Тихия океан?
— Близо до южния бряг на Аляска — отвърна неопределено Пит.
— Малко далечко от направлението на кораб, пътуващ от Сан Франциско за Нова Зеландия, какво ще кажете?
— Доста се е отклонил — съгласи се Пит.
— В порядъка на две хиляди мили, нали?
— И отгоре. — Пит отпи глътка кафе и направи гримаса; беше толкова гъсто, че можеше да послужи за тухлена замазка. После вдигна поглед към мъжа. — Оттук нататък ми ставате длъжник за отговорите.
Касио го изгледа с преоценка в погледа.
— Интересно, не ми направихте впечатление на човек, алчен за подкупи.
— Искам имената на банките в Европа, през които са минали крадените пари.
— С каква цел?
— Това вече не мога да ви кажа.
— Не сте много отзивчив.
Пит понечи да отговори, но в този момент стенния телефон силно иззвъня.
— Ало?
— Дърк, аз съм — Йегър. Още ли си буден?
— Благодаря ти, че се обаждаш. Как е Сали? Излезе ли от реанимацията?
— Май не можеш да говориш, а?
— Не съвсем.
— Но можеш да слушаш.
— Няма проблем.
— Лоши новини. Никъде не мога да пробия. Вероятността да улуча шестица с наслуки попълнени числа щеше да е по-голяма.
— Може би ще мога да ти подскажа нещо. Не затваряй. — Пит се обърна към Касио. — Какво става със списъка на банките?
Касио се изправи бавно от мястото си, наля си нова чаша „Джак Даниъл“ и застана с гръб към Пит.
— Само ако се трампим, господин Пит. Списъкът на банките срещу онова, което знаете за „Сан Марино“.
— Повечето от сведенията ми са правителствена тайна.
— Пет пари не давам, дори да са щамповани от вътрешната страна на спортните гащета на президента. Или се споразумяваме, или си обирам партакешите.
— Откъде знаете, че няма да ви излъжа?