Само след няколко часа щеше да се мръкне. Пороят се бе превърнал в лек ръмеж, но вятърът се бе усилил и морето стана бурно. Над „Катауаба“ се слегна зловеща тишина. Никой не продумваше; сякаш всички се страхуваха да издадат звук поне докато не се развалеше магията, направена от неизвестността.
Моряците наблюдаваха как Мърфи и Лорънс вързаха малкия си плавателен съд за кораба за лов на раци, качиха се на палубата и изчезнаха през вратата на главната кабина.
Изминаха няколко дълги минути. От време на време някой от водоспасителите се появяваше на палубата за миг и пак хлътваше в един от люковете. Единственият звук от кормилната рубка на „Катауаба“ идваше от атмосферните смущения по отворения високоговорител на радиотелефона, пуснат на най-силно и настроен на аварийна честота.
Изведнъж толкова неочаквано, че дори Доувър трепна от изненада, в кормилната рубка отекна гръмко гласът на Мърфи.
— „Катауаба“, тук е „Ейми Мари“.
— Продължавай, „Ейми Мари“ — отвърна Доувър в микрофона.
— Всички тук са мъртви.
Думите прозвучаха толкова сурово, толкова ясно, че в първия момент никой не можа да ги възприеме.
— Повтори.
— Никой от тях няма пулс. Дори и котката е пукясала.
Спасителната група не открила нищо друго, освен кораб с мъртъвци. Тялото на шкипера Кийтинг лежало върху палубата с главата облегната на преградната стена, под радиотелефона. Труповете на екипажа на „Ейми Мари“ били разпръснати из целия кораб — в камбуза, в столовата, в спалните помещения. Лицата им били застинали в изкривен от ужас израз, крайниците им — в най-причудливи пози, сякаш насилствено са изкарали от себе си последните минути на живота си. Кожата им добила особен черен цвят, а кръвта им изтекла от всеки отвор на тялото. Сиамската котка била просната до дебело вълнено одеяло, разнищено от нея в предсмъртната й агония.
Докато слушаше описанията на Мърфи, по лицето на Доувър се изписа повече почуда, отколкото шок.
— Можеш ли да определиш причината? — попита той.
— Не ми идва на ум дори предположение — отвърна Мърфи. — Няма признаци за насилие. Няма белези по телата, а кръвта им е шуртяла като на заклани свине. Изглежда, каквото и да ги е убило, то е поразило всички едновременно.
— Бъди в готовност.
Доувър се обърна и огледа лицата около себе си, за да открие корабния хирург, капитан трети ранг Исак Тейър.
Доктор Тейър беше най-известният човек на борда. Ветеран от бреговата охрана, той отдавна бе заменил луксозните кабинети и високия доход от лекарската практика на сушата за тежките изпитания на морските спасителни операции.
— Какво е твоето мнение, докторе? — попита Доувър.
Тейър сви рамене и се усмихна.
— Както изглежда, ще трябва да направя посещение на място.
Доувър закрачи нетърпеливо по мостика, а доктор Тейър се качи във втора лодка „Зодиак“ и прекоси водното пространство, което разделяше двата плавателни съда. Доувър нареди на кърмчията да разположи „Катауаба“ така, че да е готов да вземе другия кораб на буксир. Беше се съсредоточил в маневрата и не забеляза радиста, застанал до него.
— Току-що дойде съобщение, сър, от пилот, превозващ продоволствия за група учени на остров Огъстин.
— Това после — грубо отсече Доувър.
— Спешно е, капитане — настоя радистът.
— Добре, прочети само същественото.
— „Цяла група учени мъртва.“ После следва нещо неразбираемо, което разчитам като „Спасете ме“.
Доувър го погледна безизразно.
— Това ли е всичко?
— Да, сър. Опитах се отново да установя радиовръзка с него, но не получих отговор.
На Доувър не му беше нужно да поглежда картата, за да научи, че Огъстин беше необитаем вулканичен остров, намиращ се само на трийсет морски мили северно от настоящото местоположение на кораба му. Внезапно болезнено прозрение прекоси съзнанието му. Той грабна микрофона и изкрещя в мембраната.
— Мърфи! Чуваш ли ме?
Никакъв отговор.
— Мърфи… Лорънс… Чувате ли ме?
Пак мълчание.
Той погледна през прозореца на мостика и видя, че доктор Тейър вече се прехвърля през бордовата ограда на „Ейми Мари“. За човек с великански ръст като Доувър той можеше да се движи много пъргаво. Бързо грабна мегафона и се втурна навън.