— Господи! — ахна Сандекър, изненадан повече от всякога. — Успя ли да разпознаеш някого?
— Тринайсет бяха моряци. Останалите ми се видяха цивилни.
— Осем цивилни? — Сандекър не скри изумлението си.
— Така ги прецених по дрехите им. Не бяха в състояние да им бъдат задавани въпроси.
— Осем цивилни — повтори Сандекър. — И нито един от тях не ти се е сторил познат?
— Не знам дали и майките им биха ги познали — каза Пит. — Защо? Очаквахте ли, че ще позная някого?
— Не мога да ти кажа.
Пит не помнеше да е виждал някога адмирала толкова смутен. Желязната му обвивка се бе смъкнала. Проницателните му, умни очи бяха изпълнени с ужас. Пит заговори, наблюдавайки реакцията му.
— Ако трябва да се осмеля да изкажа мнение, то е, че някой е очистил половината китайско посолство.
— Китайско ли? — Очите на адмирала изведнъж станаха остри като ледени висулки. — Какви ги приказваш?
— Седем от осемте цивилни бяха източноазиатци.
— Да не би да си в грешка? — попита Сандекър, възвръщайки самообладанието си. — При слаба или никаква видимост…
— Видимостта стигаше до три метра. Освен това мога да направя разлика между кавказец и източен азиатец.
— Слава богу! — каза Сандекър и въздъхна дълбоко.
— Ще ви бъда много задължен, ако ми кажете какво, по дяволите, очаквахте от Ал и мен да открием долу?
Погледът на Сандекър се смекчи.
— Дължа ти обяснение — рече той, — но не мога да ти го дам. Случиха се неща, които не е нужно да знаем.
— И без това си имам друга задача. — Гласът на Пит отново стана студен. — Тази не ме интересува.
— Да. Джули Мендоса. Разбирам.
Пит извади нещо от ръкава на леководолазния си костюм.
— Вземете, щях да забравя. Намерих го у един от труповете.
— Какво е това?
Пит държеше прогизнал кожен портфейл. Вътре имаше непромокаема служебна карта със снимка на мъж. До нея беше закачена значка във формата на щит.
— Документ за самоличност на агент от Тайните служби — отвърна Пит. — Името му е Брок, Лайл Брок.
Сандекър взе портфейла, без да каже нищо. Погледна часовника си.
— Трябва да се обадя на Сам Емет от ФБР. Това вече е негова работа.
— Вие няма да оставите нещата толкова лесно, нали, адмирале. И двамата знаем, че на НЮМА ще бъде възложено да извади „Игъл“.
— Прав си, разбира се — уморено отвърна Сандекър. — Но аз те освобождавам от тази задача. Свърши си твоята работа. Ще натоваря Джордино със спасителната операция. — Той се обърна и влезе в кормилната рубка, за да използва телефона, свързан с брега.
Пит остана още дълго на мястото си, загледан в тъмната, зловеща вода на реката, съживявайки в съзнанието си ужасната гледка на дъното. Сети се за един стих от стара моряшка поема: „Призрачен кораб с призрачен екипаж, който няма за къде да отплува“.
После, сякаш спускайки завеса, той отново насочи мислите си към „Пайлъттаун“.
На източния бряг на реката, скрит между гъсти ясенови дървета, един мъж с виетнамска маскировка от листа притисна око във визьора на видеокамера. От горещото слънце и тежката влага по лицето му се стичаха струйки пот. Въпреки неудобствата той не спираше да записва, нагласяйки телеобектива, докато горната половина на Пит запълни миниатюрния проекционен екран. После засне панорамен кадър на цялата лодка за ловене на миди по дължина, като задържаше за по няколко секунди обектива върху всеки член на екипажа й.
Половин час след като водолазите излязоха от водата, малка флотилия от кораби на бреговата охрана наобиколиха „Хоки Ямоки“. Дерик-кранът на един от плавателните съдове повдигна голям буй на червени ивици, с мигаща червена лампа и го спусна над потъналата „Игъл“.
Когато батерията на записващото устройство се изтощи, скритият оператор грижливо прибра апаратурата си и изчезна в падащия здрач.
31.
Пит разглеждаше менюто, когато салонният управител на ресторант „Позитано“ на Феърмонт авеню поведе Лорън към масата му. Тя вървеше със спортна походка и кимаше или разменяше по някоя дума със служителите от Капитолия, дошли да обядват сред стенописите и полиците за винени бутилки на заведението.